Уилям Дийл - Хулигани

Обърнах се към ДиДи.

— И каква е услугата? — запитах я направо, за да не я измъчвам повече.

— Чух, че си станал детектив — каза тя.

— Е, не съвсем. Държавен следовател съм.

— Да не си от ФБР? — запита стресната тя.

— Не, защо? Защо се тревожиш?

— Не знам. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Става въпрос за брат ми Тони. Много се тревожа за него, но не мога да отида в полицията.

— Защо?

— Защото може да е замесен в нещо лошо — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че се страхуваш да не е нарушил закона, така ли?

Тя кимна.

Грохотът в Касабланка започваше да се приближава плътно към границата на човешката издръжливост. Музиката гърмеше все по-силно, танцьорите се кълчеха като обезумели, а специалните ефекти надминаваха всякакво въображение. Светлините угаснаха, стробоскопите хвърляха призрачни отблясъци сред пушека и мъглата, лазерни лъчи пронизваха залата открай докрай.

Отново изпитах онова неприятно чувство с врата си. Когато се обърнах, ми се стори, че зърнах някого, но не можех да бъда сигурен сред всичкия този хаос.

ДиДи Лукатис сгуши рамене сякаш усетила студен полъх на вятъра.

— Съжалявам — каза тя. — Сигурно този шум и…

— Защо не излезем — предложих аз. — Ще повикам такси. Можем да отидем някъде другаде и да си поговорим над чашка кафе.

— С моята кола съм — каза тя. — Това беше част от уговорката. Ларк да отмъкне приятеля ти и колата ви, а аз теб, като запазя моята.

— Доста време ли репетирахте?

Тя се изсмя. Идеята да сменим мястото видимо я зарадва. Платих сметката и се провряхме през тълпата до изхода.

Улицата беше празна; само газовите лампи покрай реката разпръскваха призрачно сияние сред мъглата.

Половин квартал пред нас някаква неясна фигура се мярна за миг в халото на една от лампите.

Врата на кола се отвори и захлопна; едва ги долових сред грохота откъм Касабланка.

Запътихме се към витата желязна стълба, която извеждаше нагоре към стъргалото. Улицата отекваше в електронния ритъм на музиката. Мъглата ни обгърна отвред. Стъпките ни кънтяха като копита по паваж.

И тогава чух колата да потегля. И в този момент всичко се плъзна на мястото си. Шумът от двигателя започна да се приближава към нас, отначало бавно.

Без включени светлини.

На тридесетина фута от нас зърнах входа на една уличка.

— Слушай ме много внимателно — прошепнах аз на ДиДи. — Стигнем ли до началото на онази уличка, ще те бутна вътре и хукваш. Аз ще бъда плътно зад теб.

— Какво… — започна тя, но двигателят зад нас изрева и гумите застъргаха паважа.

— Давай! — изревах аз и хукнах, дърпайки я за ръката.

Мощни фарове пронизаха мъглата около нас. Колата стремително връхлиташе върху нас. Последните няколко фута буквално ми се наложи да влача момичето докато се доберем до тесния проход между две стари складови постройки. В началото имаше половин дузина боклукчийски контейнера струпани на куп.

— Залегни! — изревах аз и я блъснах зад тях.

Миг след това един черен понтиак изрева покрай нас и спирачките му изскърцаха; последваха три мигновени изстрела. Не можах да ги чуя; куршумите експлодираха в контейнерите и стената зад нас.

Сграбчих моя 357 калибър и стрелях три пъти в отговор. Куршумите ми се врязаха в страната на колата и тя рязко се изтегли от входа на уличката.

Погледнах зад нас. Уличката беше широка приблизително кола и половина, с дължина някъде към двеста фута. Не се виждаха никакви входни врати, макар че по средата имаше товарна платформа и ниша. Товарната платформа се издаваше на три фута навътре в улицата. В другия край на прохода се мъжделееше някаква светлина.

— Хукваме натам — предупредих я аз. — Ще бъда точно зад теб. Дори и да чуеш изстрели, продължавай да тичаш. Дори и да ни подгонят с колата, не спирай.

Тя ме гледаше с ужасен поглед.

— А сега, давай! — подбутнах я аз.

Тя изрита обувките си и хукна. Затичах след нея. Не можех да отрека, че я биваше в бягането, дори по найлонови чорапи върху влажния паваж. Почти се бяхме добрали до другия край когато дочухме рева на седана.

Колата беше заобиколила склада и сега се насочваше срещу нас. Фаровете й превърнаха кълбящата се мъгла в танцуващи хало.

— По дяволите — изревах аз и извъртях момичето назад. Втурнахме се към мястото, от което бяхме тръгнали. Зад нас гумите изстъргаха покрай ъгъла на сградата. Нещо изпука зад нас и куршумът свирна покрай ухото ми, гумите изсвистяха по паважа. Уличката се обля в светлина.