Уилям Дийл - Хулигани

— И той реши да направи един голям удар, след което да я отведе в замъка си?

— Не, всичко свърши още преди той да загази. Но доколкото го познавам, той си мисли, че ако има прилична кола и хубава сметка в банката… о, не знам. Може би той просто се бунтуваше срещу цялата система, като си отмъщаваше за нещата, които животът му бе отказал. Той всъщност никога не говореше за това. Когато отиваше в затвора, каза само, че е щастлив, че татко не е жив, за да го види.

— Значи ти мислиш, че той пак се е забъркал с наркотиците?

— От това се страхувам. Тръгна събота сутринта. В петък вечер излизахме да вечеряме и той ми каза, че имал да свърши някаква работа, която била абсолютно безопасна. „Няма за какво да се тревожиш, каза ми той, в неделя за обяд съм си вкъщи.“ И оттогава не ми се е обаждал.

— Не ти ли каза, в какво се състои работата?

Тя поклати глава.

— През последната година нещата му не вървяха. Предложих му помощ, но той я отхвърли. Мисля, че беше доведен до отчаяние.

— Не спомена ли нещо за наркотици?

— Каза само: „След това вече няма да бъдем по-лоши от тях.“ И нито дума повече.

— С кола ли тръгна тогава?

Тя кимна.

— Един бял мустанг. Мисля, че беше модел 1979 година. Но изглежда съвсем като нова.

— А номерът й?

— Сега ще ти го кажа.

Тя стана и се зарови в едно голямо махагоново бюро, прелиствайки купища хартии докато накрая откри един дубликат от регистрацията на колата. Подаде ми го заедно с една фотография от портмонето й. Беше цветна снимка с полароид на висок и мургав мъж, красив, но малко напрегнат, някъде на тридесет и три-четири години, с телосложение на спасител. Седеше на ръба на плувен басейн с крака потопени във водата.

— Сега вече си го спомням — казах аз.

— Помислих си, че можеш да провериш тук-там. Може някой да знае или да е чул нещо — каза тя. — Не искам да правя нищо по официален път. Нали разбираш? — Това беше повече умоляване, отколкото молба за съдействие.

Кимнах.

— Разбира се, ще го направя. Това ли е всичко?

— Бих искала само да знам, че не е…

Тя не довърши изречението. Цялата се разтрепера. Приближих я и положих ръка върху рамото й. Колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова по-лошо ставаше.

— Още утре първата ми работа ще бъде да проверя — казах аз в опит да я успокоя. — Не се тревожи, сигурен съм, че всичко е наред. Това са пет дни. Ако му се е случило нещо, щеше да си разбрала вече.

Не бях сигурен, че това беше вярно, но звучеше добре и тя повярва. Това беше забавеният ефект от преживелицата в малката уличка и тревогата от изчезването на брат й. Нежно масажирах с два пръста врата й, като гладех напрегнатите мускули. След малко тя омекна. Раздвижи се, обърна се към мен и се сви.

Продължих да масажирам врата й докато пръстите ми се схванаха, и тя заговори за времето, което ни свързваше в миналото, но по различен начин.

— Знаеш ли, може да ти се стори смешно, но пред очите ми е Доу от училището — каза тя и се изкикоти. — Знаеш ли — продължи тя с тон на заговорник, споделящ страшна тайна, — че слугите гладели бельото на Доу? Знам, че звучи много тъпо, да си спомням такива глупости. Но тогава, когато стигна до ушите ми, си помислих: „Значи така се прави. Така постъпват с бельото на принцесите.“ Защото това е тя, принцеса. Баща й е крал и тя живее в замък край брега на морето и нищо лошо не може да й се случи. Знам, че това не е вярно, разбира се. Тя загуби Теди. — ДиДи замълча за секунда и после продължи. — Тя загуби теб.

— Това не е съвсем вярно — казах аз. — Тя не ме загуби.

— О, да — кимна унесено, — тя те загуби.

Не го оспорих. Нямаше какво да оспорвам. Двамата просто имахме различни гледни точки.

— На времето си мечтаех, че съм заела мястото на Доу — продължи тя. — Когато ходехме на пикник, Доу винаги носеше знамето, а останалите почиствахме боклуците. Просто така стояха нещата. Тя никога не е настоявала за някакво особено отношение; просто й се случваха само хубави неща. Предполагам, че с богатите винаги е така.

Произнесе го почти изпълнена с копнеж и без никаква злоба, сякаш това беше неоспорим факт от живота, както и предполагам беше, до момента, в който животът настигаше дори и богатите. За миг от секундата разсъдих дали да не й разкажа случилото се с Теди, но не исках да я лишавам и от последните й илюзии. Тя изглежда имаше контрол върху спомените си. Може би затова си припомняше миналото с такава невинност и без всякакъв гняв. Беше постигнала разликата между спомени и мечти.