Уилям Дийл - Хулигани

— Защо не? — вмъкна се Стик. — Ако той беше успял, щяха да те отпишат като поредната жертва.

— Направих обещание на Несбит и искам да го спазя — казах аз на Дъч. — Можем ли да намерим две честни ченгета, които да го прекарат до Джаксънвил и да останат с него докато самолетът му излети?

— Ще се погрижа за това — обеща Дъч. — Само ми се обади, когато се свърже с теб.

— Благодаря. Двамата със Стик в момента работим върху едни други неща. Ще те информирам по-късно.

Той затвори и аз дадох на Стик номера на черния понтиак. Той се свърза с централата докато се бръснех.

Номерът беше горещ, откраднат само няколко часа преди Нанс и компанията му да се нахвърлят върху мен.

— Проклятие — изругах аз, — ако денят започва така, май ще е най-добре да се върна в леглото и да го започна отново.

Пиколо на най-много петнайсет години донесе закуската. Телефонът звънна и аз вдигнах слушалката, като в същото време се опитвах да ям, разговарям и обличам чисти дрехи.

— Добро утро, скъпи. — Гласът на Доу беше мек като агнешка кожа и леко пресипнал от съня. — До късно ли се излежаваме?

Хвърлих поглед към Стик, който отново беше забил глава във вестника, после се обърнах с гръб към него и снижих гласа си поне с една октава.

— Да. Снощи си легнах късно. Случиха се доста неща.

— По цял ден и нощ само мисля за теб.

— И аз — измънках.

— Беше повече от мъчение с Хари след онази наша нощ.

Панически се втурнах да диря убежища, но спрях преди да ги открия. Помислих си: „Защо трябва да се плаша от това, след като искам да го чуя?“

— Това е съвсем разбираемо — отвърнах аз.

— Да не си още под завивките? Едва те чувам.

— Партньорът ми току-що се отби на закуска — отвърнах с полушепот.

— Ах, това ли било — измърка тя. — Е, добре, освобождавам те тогава. Исках само да чуя прекрасното ти гласче преди да стана. Искам да си лежа така и да си мисля за теб. Моля те, направи така, че онази нощ пак да се повтори, Джейк. Господи, колко ми липсваш.

— Е, добре — отвърнах неловко аз.

Тя се засмя.

— Какъв глупчо си. Седмица или повече ще бъда в Уиндсонг, сама. Хари остава в къщата ни в града. След партито довечера вече съм там.

— Парти?

— Коктейлното парти на Бабс, глупчо такъв. Пропуснеш ли го, ще те убие, ако, разбира се, аз не я изпреваря. Ще се видим в шест. Благодаря ти, че се върна, Джейк. Обичам те, сладки мой.

— Аа, и аз, също.

Тя затвори.

Бавно положих слушалката и се обърнах да довърша обличането си. Измина цяла минута преди Стик да се обади, без повдига глава над вестника.

— Настина си много зле. Нямаш глас да говориш с жената. — Изпревари протестите ми с вдигната ръка и притвори очи. — Моля те, не ме обиждай, като ми кажеш, че е бил застрахователният ти агент.

— Точно така, беше застрахователният ми агент — изрекох аз с присмехулно раздразнение.

— Ходи ти по нервите, нали? Винаги е така на следващата сутрин.

— Как можеш да свеждаш всичко да една и съща рутина? Може би това да е по различно.

— Различно е, разбира се. Ще ти го обясня съвсем простичко, приятелче. Това е уникален случай. Старецът й притежава града, съпругът й пък го управлява, искаш да го окаушиш, поне за убийство, ако не изскочи нещо по-добро, и ми казваш, че било различно! Това е наистина лафът на годината!

— Ще стане проблем само когато аз го направя такъв.

— Ти вече си го превърнал в проблем, putz! Какво друго можеш тогава да наречеш проблем, ако това не е?

— Дюнтаун. Ето ти един проблем.

Приключих с обличането и изядох още едно парче от овлажнелия вече препечен хляб.

— Добре — избухнах аз, — това е проблем. Прекалено дълбоко е заседнала в мен, човече. Двайсет години не ми стигнаха, за да я измъкна оттам. И все си мисля, че е била най-страхотната жена, която някога съм имал. И искам поне още малко да й се порадвам. Направо съм бесен при мисълта, какво би могло да бъде вместо тези двайсет години.

— Не сме ли всички като теб — изрече Стик с неподозирана горчивина. Последва още една пауза, преди да продължи. — Мисля, че пропуснах нещо. За цената, която трябва да платиш. Или съзнателно я остави настрана?

— Не знам каква е цената. Това е страшно труден въпрос.

— Не знам какво друго би могло да бъде по-трудно — каза Стик. — Искаш ли да го споделиш с мен?

Това наистина беше печално занимание — да си мисля какво би могло да бъде вместо това, което се беше случило. Но ако не можех да се доверя на Стик, на кого другиго бих могъл да се доверя? И внезапно, сякаш отстрани, чух от устата ми да се излива всичко, от деня, в който двамата с Теди станахме съквартиранти покрай футбола в Джорджия и завършвайки с деня, в който Шефа ми би онзи страхотен шут. Не оставих нищо настрани; излях всичко от себе си — сърцето, душата, гнева, болката, всички онези чувства, които завръщането ми в Дюнтаун беше разбунило от миналото.