Уилям Дийл - Хулигани

Бях силно впечатлен от информацията, но още по-силно ми подейства фактът, че той я беше помолил за това.

— Как, по дяволите, разбра, че ме интересуват тези номера?

— Ларк ми каза, че си отишъл в Касабланка да се срещнеш с Диди, и разсъдих, че ти трябва нещо — каза той. — Не беше трудно да разбера какво точно. По дяволите, почти всеки път загрявам какво става или какво трябва да стане.

— Сега, след като ги имам, вече не съм много сигурен какво да правя с тях.

— Да не си забравил, че когато постъпих в Хладилника, шест месеца си вадих очите пред компютъра? Аз знам какво да правя с тях.

— Можеш ли да получиш достъп до кода и да се вмъкнеш в главния терминал на банката?

— Мога да се нахакам 16 16 От to hack — извършвам компютърно пиратство, хакер — компютърен пират — Б. пр. във всичко — ухили ми се той. — Аз съм добрият вълшебник, не помниш ли?

Дланите ми се овлажниха само при мисълта до какво можем да се доберем. За пръв от пристигането ми в Дюнтаун усетих, че сме се приближили до нещо действително важно. Вярно, информацията не можехме да я представим в съда, но пък тя можеше да ни отведе направо до първоизточниците.

— Ще ми кажеш ли все пак за какво точно става дума?

— И аз не съм много наясно. Единственото, в което съм сигурен, е, че Коен им е касиерът и че той работи само със Сийборн в банката. ДиДи ми го каза. Използват банката като пералня, знам го. Тази банкова сметка трябва да ни каже нещичко.

— Съгласен съм с теб за Коен. Ларк казва, че той обикновено внася депозити в брой веднъж на ден. Големи при това.

— Знае ли точно колко?

— Не, но веднъж надзърнала в един дневен депозит, ей така, от любопитство; числото се състояло от шест цифри.

— Какво! Господи, Стик, пипнахме ги. Този път вече няма къде да бягат.

Подсвирнах си през зъби, двамата се разсмяхме като луди и се заблъскахме по гърбовете; подскачахме като хлапета от колеж. Ако Ларк беше права, Коен може би прекарваше половин милион долара седмично през сметките на фамилията Талиани.

— Това все трябва да е прикрито по някакъв начин — изрече накрая Стик, след като се поуспокоихме. — Толкова много пари няма начин да не привлекат вниманието на Прокажените.

— Това означава, че и Сийборн е затънал до шията си — казах.

— Значи искаш да се разтършуваме?

— Да. Това, което специално ме интересува, е холивудска пощенска кутия, някаква разплащателна сметка.

— Такава, на която момчетата от данъчното едва ли биха обърнали внимание?

— Точно.

— Тоя номер и преди е бил пробван от експерти.

— Е, — казах аз, — винаги ще се намери някой, който да измисли по-добър капан.

Дъч Моорхед имаше идея.

Заварихме го в Склада, седнал с крака върху бюрото си точно под двете дупки на тавана, които беше пробил предната нощ.

— Видяхте ли това? — запита той, подхвърляйки ни сутрешния вестник.

Статията беше на седма страница оградена с молив и заглавие

В статията, с място и дата Джаксънвил, се разказваше, че предната нощ на около двадесетина мили северно от курортното градче бил открит до брега труп на неидентифициран бял мъж. Местната полиция предполагала, че той се е намирал на борда на траулер, за който се считало, че е изгорял в морето три дни преди това. В продължение на два дни покрай брега били намирани овъглени отломки от корабчето. Планирали да направят аутопсия; не се даваха никакви друго подробности. Материалът нямаше и три инча дължина.

— Нямаме ли си достатъчно други грижи? — запита Стик.

— Вече говорих с момчета от тамошната полиция — беше отговорът на Дъч.

— Така си и знаех, че си нямаме — простена Стик.

— Имам идея — изрече германецът. Целият сияеше от гордост.

— По дяволите! — изруга Стик. — Сега пък какво има?

— Крайбрежната охрана открила името на корабчето върху някаква отломка. Преди девет дни отплавал от Маракайбо с екипаж от четирима души. Маракайбо е само до Колумбия, а това име вони на кокаин. От понеделник сутринта насам момчетата от отдела за природни ресурси събират останките парче по парче. А тази сутрин доплавало още едно парче. Едно чернокожо момче. И двете пълни с куршуми, Джейк. Двайсет и втори калибър.

— Какво общо има това с…

— Не съм свършил още — прекъсна ме той. — Всички етикети по дрехите на това черно конте говорят, че собственикът им е от Дуумстаун. Джинси по поръчка, риза за двеста долара, обувки за половин бон. Има и още нещо — ей тука му минава един ей такъв белег. — Прокара черта с палеца си от ухото до устата си.