Уилям Дийл - Хулигани

— Господи, човече, та тия хора направо са ти ебали майката! — възкликна той.

— Никога досега не съм си признавал — казах аз. — Гледам Рейнс и си мисля, Господи, та това можех да бъда аз. Гледам Дънлийви, и си мисля, ако Теди беше останал жив, и това можех пак да бъда аз. Всеки път, когато се озърна, и миналото ми тегли шут в задника.

— Ти си един от онези хора, които не могат да останат изключени — произнесе той със сериозен тон. — Просто не си такава натура. Но ти си прекарал толкова дълго в това състояние, че сега не можеш да се отучиш, страх те е да поемеш риска. Също както във Виетнам, когато се страхуваше да се сближиш прекалено много с момъка до себе си, защото съзнаваше, че само след секунда може да го няма повече. Това е много лесен начин да избегнеш вината, която идва по-късно, като се изключиш.

— Това ли била цялата работа, Стик? Вината?

— Нали ти казах преди няколко дни, вината е онова, което и до края не ти дава прошка. По дяволите, ти си претоварваш мозъка с нея. Ти изпитваш вина към онова момиче, изпитваш вина, защото искаш да го начукаш на съпруга й, изпитваш вина, защото губиш чувството си за обективност, изпитваш вина и заради брат й. Каква е била онази работа с Теди? Ти непрекъснато тъпчеш около тая тема, без нито веднъж да я заченеш.

Разказах му накрая историята. Не беше трудно; той също беше минал оттам, познаваше кошмара, и разбираше всичко.

Имах дни, когато времето притъпяваше резкия образ на онази нощ, но те бяха редки. Множеството образи още беше у мен, но този беше най-ослепителният. Беше като триизмерен кошмар, упорстващ също като всичките ми спомени за Доу. Истината беше там, че Теди Финдли не беше загинал в бой или някъде близо до бойното поле. А можеше. И пред погледа ми отново започна да се извърта онова, което би могло да бъде, но не бе станало. Двамата с Теди не бяхме видели кой знае какъв зор във Виетнам. Оставаха ни само няколко седмици да се върнем у дома. До Тет, когато цялата страна сякаш избухна под краката ни. По цялата територия пламнаха стотици сражения. Истинска лудост. Превърнаха цялата страна в бойно поле и през оставащите шест седмици Виетнам ни разказа наистина играта. Успяхме да се измъкнем живи и невредими оттам, както само един човек с голям късмет би могъл да го направи, и се добрахме до Сайгон. Теди беше откачил малко. Успя да намери отнякъде двайсетина цигари марихуана и няколко дни се беше преселил в някакъв друг свят. Започна да говори за белите и за черните шапки.

— Всичко ми стана ясно за тази война, Младок — изрече той една нощ. — Виждаш ли, по-рано винаги сме били белите шапки. Трябваше да бъдем добрите момчета. Тук обаче никой още не е разбрал какво точно сме. Дали сме белите или черните шапки? — Той го произнесе по начина, по който добрата вълшебница от „Магьосника от Оз“ пита: „Ти добра вълшебница ли си или лоша?“

В Сайгон имаше един комплекс под управлението на военната полиция. Казваха му Додж Сити, защото началникът му беше един майор на име Дилън. Комплексът изглеждаше също като Додж Сити, рай за любителите на скандали, накратко, място, в което можеш да се разтовариш; две сгради с курви и барове под контрола на военната полиция за наше добро. Но военните полицаи не можеха да огреят навсякъде. Понякога нещата позагрубяваха. Една нощ пушихме марихуана докато съвсем откачихме и потеглихме за Додж, където завършихме в един публичен дом. Беше просто една съборетина разделена със завеси. Навсякъде се разнасяха стоновете на трудещите се усърдно войници.

— Хайде да вземем пет или шест — предложи Теди. — Ще си направим едно малко файтонче. — Това обаче не беше за мен. Не бях чак дотам превъртял от марихуаната и в мен все още имаше малко останало от католическата религия. Така че той се пъхна зад завесата и се намърда в едно сепаре. Започна да ми подхвърля лафове; все едно, че бяхме в една стая.

— Как върви предварителната подготовка, Младок?

— Затваряй си устата!

— Да нямаш проблеми, а?

— Да, теб!

Той се разсмя и изведнъж смехът премина в писък, който се превърна в гъргорене, сякаш някой се давеше. Скочих и пометох всички завеси до сепарето му.

Момичето вече бе изчезнало. Това беше доста обикновен трик. Била си е поставила половин бръснарско ножче между зъбите и когато го целува му отрязва езика, и докато той се дави в собствената си кръв, за по-сигурно му прерязва и гръкляна. Умря в ръцете ми още преди да успея да извикам помощ. Не си спомням как изглеждаше момичето; мислех единствено, че можех като едното нищо да бъда на неговото място.