Уилям Дийл - Хулигани

Видях Ларк да се връща през площада награбила цяла камара хот-догове. Замахах й с ръка и тя тръгна към нас. Разбра какво се е случило още преди да ни доближи. Втренчи се в мен с въпросителен поглед. Не каза нищо, само седна до ДиДи и започна да разтрива гърба й, опитвайки се да сдържи сълзите, бликнали в собствените й очи.

Както си седяхме под дъба, погледнах към банката и зърнах силуета на Чарлз Сийборн застанал до прозореца. Бързо отстъпи назад когато проумя, че съм го видял. Хвърлих поглед към прозорците от третия етаж на Склад Три. Не знам какво очаквах да видя, може би Дънлийви да изпраща семафорни сигнали през парка на банкера. Прозорците бяха празни; все едно беззрачни очи се взираха сляпо от старото здание. Цялата власт, някога управлявала Дюнтаун, изглеждаше концентрирана върху този тревясал квадрат, само че сега сякаш беше заменена от страха.

Петнайсет минути останахме под дървото, опитвайки се да успокоим ДиДи. Накрая тя събра сили да запита какво се е случило.

— Нещастен случай на кораба — излъгах аз. Нямах куража да й кажа истината в този момент. За пръв път от Виетнам досега изпитвах отчаяна мъка заради един човек озовал се от другата страна на закона.

Каквото и да беше направил Тони Лукатис, знаех отлично какви демони са го обладавали до смъртта му. Доу, обещанието на Уиндсонг, прекрасният живот, същите онези демони, които ме бяха държали в ноктите си, бяха изкривили всичките ми ценности, и ме бяха опустошили емоционално след Виетнам. Спомних си деня, в който написах писмото до Доу и Шефа. Сякаш историята се повтаряше отново, само че този път не можах да се скрия зад листа хартия. ДиДи беше до мен и трябваше да се изправя лице в лице с мъката й, да я докосна, да усетя сълзите по лицето й.

Накрая тя започна да задава неизбежните въпроси, на които още нямах отговорите.

Къде? Кога? Дали се е удавил? Вероятно. Дали е правил нещо нередно когато се е случило? Не бях сигурен. Къде е тялото му сега? Не знаех. Дали е било много болезнено. Не, отвърнах честно аз, не мислех, че се е мъчил когато е умирал, смъртта е била много бърза към него.

— Слушай — казах аз, — има нещо, което трябва да свърша. Ще кажа на Сийборн какво се е случило. Заведи я у дома, Ларк. Извикай лекари и й дай успокоително. Ще дойда още при първата възможност.

Отведохме я до колата й и Ларк седна зад волана. ДиДи остана безмълвна до нея, взирайки се през сълзи в нищото.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — изкрещя изведнъж тя, с гняв надвил за миг мъката. — Проклети да са всички! — И тя захлупи лице в шепите си.

Костеливите пръсти на Сийборн танцуваха по ръба на пусто бюро с размерите на футболен стадион. Опитваше се да изглежда зает когато почуках на вратата му и влязох без покана. Беше разтревожен, с очи разширени като на уплашен фавън.

Офисът беше достатъчно голям да побере безпроблемно огромното бюро, и беше също толкова пуст. Зад стола с високата облегалка на бюрото, обърнат към вратата, висеше един маслен портрет на мъж с упорит поглед и сатанински вежди, извити в краищата, и несимпатични очи. По костюма отгатнах, че мъжът от портрета беше старецът на Сийборн. В офиса имаше още една картина, за която предположих, че изобразява още един член от фамилията Сийборн. Иначе стаята беше гола като хамбар след трета поредна сушава година. Той понечи да възрази, когато влязох, но аз го прекъснах.

— Убит е братът на ДиДи Лукатис — казах аз. — Ларк я отведе у дома й. Казах им, че ще ви предупредя.

— Господи! — възкликна той. — Какъв ужас! Какво се е случило?

— Нещастен случай с кораб — казах, доразвивайки новата лъжа. — Прекарал е два дни във водата. Хищниците са го оглозгали здравата.

Лицето му посивя при думите ми.

— Какво мога да направя? — запита полугласно той, сякаш задаваше въпроса на самия себе си.

— Малко разбиране и внимание ще помогнат.

— Разбира се, разбира се — изрече бързо той. Сякаш нещо не му даваше да произнесе други думи. След известна пауза внимателно запита: — Това има ли нещо общо с… ааа,…

— Убийствата ли? — подсказах му галантно аз. Той потрепера при думата. — Откъде ви хрумна?

— Брат й беше загазил по едно време — изрече той с глас, с който сякаш споделяше някаква голяма тайна.

— Чувах нещо. Не мога да ви отговоря на този въпрос. Точно сега в момента съм далеч повече загрижен за ДиДи, отколкото причината, поради която е загинал брат й.

— Разбира се, разбира се — забъбра той. — Каква ви е на вас? — запита ме той изведнъж.