Уилям Дийл - Хулигани

— Просто приятел — отвърнах. — Всички имаме нужда от тях, нали знаете.

Оставих го седнал в просторния му и празен офис да си изтрива избилата над горната му устна пот.

На излизане от банката се разминах с един дребен и разбързан човечец с черна коса и хиперактивни очи, прегърнал чантата към корема си. Лу Коен правеше обичайния си депозит за деня. Смъртта не нарушаваше с нищо порядъка в Дуумстаун.

Докато карах към хиподрума, продължавах да си мисля, че това щеше да изглежда като някакво извратено празненство след събитията от сутринта. За пръв път от години насам аз се усетих съпричастен на нечия чужда болка. Сърцето ми се късаше при страданието на ДиДи, но нищо не можех да направя.

Облак по мрачен от съдбата на Тони ме следваше през по-голямата част от пътя ми, после затули слънцето и изля половин инч дъжд само за половин минута. Беше един от онези летни дъждове, които идват и спират бързо, но въпреки това движението пред входа на хиподрума изведнъж се обърка така, че закъснях няколко минути.

Калахън ме чакаше на задната врата с обичайното цвете закичено в светлия копринен костюм и шапка нахлупена над едното му око. Ето един мъж облечен подходящо за случая.

— Колко са последните жертви? — запита ме сухо той докато вървяхме към трибуната.

— Вече им загубих сметката — отвърнах. Нямах желание да навлизам в темата за смъртта на Тони Лукатис. — Какво има днес?

— Дисъуей трябва да спечели — отвърна разсеяно той. — Малкият дъжд накваси достатъчно пистата.

— Това няма ли да намали залаганията за него? — запитах.

— Съмнявам се. Последните два пъти не е показал нищо. Комарджиите му нямат доверие.

— Ще заложиш ли на него?

— Никога на залагам на коне — отвърна той. — По-добре да си хвърля парите на вятъра.

Стадионът и игрищата бяха изключителни. Трибуната със своя фронтон и високи куполи по ъглите, беше южняшка до мозъка на костите си. Можеше и да е на сто и петдесет години. Калахън ме поведе на бърза разходка из мястото.

Всичко беше претъпкано. Паркингът беше почти препълнен; хората сновяха около прозорчетата за залагане, като се кахъреха над бланките си, изучаваха електронните табла на тотализатора, които сочеха че Дисъуей изплаща $33,05 при победа, почти петнадесет към едно.

— Трябва да бие Иксни — каза Калахън. Иксни беше фаворитът, който при победа изплащаше само $3,40. — Кон номер осем — продължи той. — Кон номер две, Гърл на Джони, е любимец на хиподрума. Изходът ще се реши с много малка разлика.

От гишетата за залагания отидохме до заградената ливадка редом с конюшнята. Дисъуей и останалите коне бяха изведени на оглед за всеки, които пожелае да ги види. Беше в добро настроение, застанал с леко разкрачени крака, разширени ноздри, и оглеждаше тълпата. Съдейки по външния вид на животните, аз бих заложил парите си на Дисъуей. Останалите коне от първата гонка не изглеждаха способни да носят дори и торбите си със зоб.

— Добър кон — каза Калахън. — Жалко само, дето има толкова крехки крака.

— Кой го язди днес?

— Скуут Импастейтоу — отвърна Калахън.

— Мислех, че е скъсал с Тибидо.

— Кой знае — изрече неясно Калахън — Може да му се е прияздило.

— Но защо ще го прави? — настоях аз. — Той беше толкова злобно настроен срещу него онзи ден.

Калахън ме изгледа така, сякаш се бях изплюл върху обувката му.

— Откъде мога да знам? Защо правиш ти самият едно, а не друго? Защо яздят жокеите? По дяволите, получават по петдесет долара на езда, и малко отгоре, ако победят. В дъждовните дни, когато пистата е разкаляна, не е трудно някой кон да се подхлъзне и да се затъркаля по пистата с четиридесет мили в час. Жокеят може да се пребие до смърт.

— Искаш да кажеш, ако е както днес.

— Сега не е чак толкова зле — отвърна той. — Слънцето ще изпари повечето от застоялата вода. Обаче когато наистина се разкаля здравата, става страшно! Да го знаеш от мен, надбягването на кална писта е най-шибаният начин да изкараш петдесет долара! Но това им е работата. Тибидо сигурно му е казал, че ужасно съжалява, и му е размахал още една петдесетачка. Момчето си познава коня, Тибидо иска да спечели. Сключват примирие.

Запътихме се към най-горния ред и той ме преведе през секцията на частния клуб, елегантна поредица от кабини защитени срещу вятър, дъжд и слънце със стъкла с покритие, с мека кресла в кралскосиньо кадифе, ниски масички от махагон за напитки закуски, и телевизионни екрани, осигуряващи кадри от гонката в едър план за привилегированите. Сервитьори в червени сака, всички възрастни чернокожи мъже, тържествено разнасяха подкрепителни напитки. Цялото място сякаш се пъчеше със своята елегантност, факт, който не пропуснах да съобщя на Калахън.