Уилям Дийл - Хулигани

Калахън се приведе още по-ниско и кимна.

— Да. Може би се е разцепила, когато костта се е счупила.

— Може…

Шустър взе два измервателни индикатора и пак се наведе над трупа.

— По-малко от половин милиметър — каза той. Взе скалпел и изчегърта нещо от ръба на счупената кост в една епруветка за изследване.

— Калций? — запита Калахън.

— Ще видим.

— Това е работа на бутазолидина — каза Калахън.

— Принуден съм да се съглася с теб. Конят излезе накуцващ. Трябваше да го извадят от състезанието.

— Какво беше оправданието на треньора за дрогирането му?

— Течал му носът.

— Да, чак до глезена му.

— Не мога да споря — изрече Шустър с извинителен глас. — Това си е напълно законно основание.

— Никой не те обвинява. Не е за пръв път да упояват с бутазолидин кон с болен крак.

Вратата зад мен се отвори и в стаята влезе Хари Рейнс. Зеленото му сако на стюард не изглеждаше много на място в това стерилно бяло помещение, но измачканото ми спортно яке още по-малко.

Вълна от чувства ме заля при влизането му. Бях на четиридесет и една години и досега не бях спал с омъжена жена, и изведнъж се озовавах само на десет фута от мъжа, когото бях опозорил и към когото изпитвах единствено негодование и гняв. Прииска ми се да изчезна, толкова неудобно се почувствах при влизането му.

За миг си помислих, че може да знае за мен и Доу, че може би някой от бандата на Талиани му беше подшушнал анонимно за връзката ни. Твърдо много хора бяха посветени или предполагаха за нас, Хари Несбит съвсем ясно и нидвусмислено ми го беше казал. Почти очаквах Рейнс да ме посочи с обвинителен показалец и да ме жигоса по челото с химикалката си. Усетих как потта ми плъзна покрай яката на ризата и за миг проклех Доу заради неудобството, което изпитвах в момента, прехвърляйки гнева и ревността си върху нея загдето се беше омъжила за него.

Всичко това се мярна само за момент, и в следващия изчезна когато успях да го огледам отблизо. Бях като поразен от вида му. Не изглеждаше чак толкова висок, колкото когато го бях зърнал преди два дни на пистата; сякаш някаква невидима тежест бе превила плещите му. Лицето му беше удължено и изпито, а кабинетната му бледост бе преминала в землистосиво. Тъмни кръгове обграждаха очите му. Мъжът пред мен сякаш се бе състарил с десет години само за два дни.

Дали наистина беше онзи неуморен и непознаващ неуспеха робот, в който го бляха превърнали околните? Той напомняше повече на човек увиснал на скала в очакване въжето да се скъса всеки момент.

Изведнъж бе престанал да представлява заплаха за мен.

Страховете ми бяха неоснователни. В първия момент дори и не ми обърна никакво внимание. Беше далеч по-загрижен за мъртвия кон. Когато ме забеляза, просто изпита досада и известно объркване от присъствието ми.

— какво правите тук? — запита той, отправил поглед към Калахън, сякаш не беше уверен, дали знам отговора на въпроса му.

— Това е Джейк Килмър. Работим заедно върху случая — беше отговорът на едрото ченге.

— Джейк, това е Хари Рейнс. — Това изглежда задоволи Рейнс, защото веднага ме изхвърли от съзнанието си. Дори и и името ми да му беше казало нещо, не го показа. Съсредоточи се върху по-належащите проблеми. — Не искам да ви вадя душата, докторе. Само крак ли си е счупил?

— На две места. Давали са му бутазолидини.

— Какво!

— Бил настинал.

— Според кого?

— Тибидо.

— Проклятие! — изруга Рейнс и яростта му ме разтревожи.

— Аа, може да има и още нещо — обади се Калахън. Той ни приближи и свали престилката. — В глезенната кост има пукнатина излизаща извън мястото на счупеното. Изглежда леко калцирана, което означава, че не е съвсем отскоро. Трябва да има няколко дни.

— Значи не е била настинка.

— Казвам ви го, защото докторът тук не може да каже нищо докато не приключи с тестовете си. Но моето мнение е, че този кон е имал курс с Бутазолидин защото е не е наред още от гонката в неделя.

— Откъде сте получили тази информация?

— Жокеят, Импастейтоу. Но той няма нищо общо с тази работа, така мисля. В неделя скъса с Тибидо защото го бяха принудили да съсипе коня на петте-четвъртини, а конят си беше чисто стреч ранър, една от причините за загубата му в неделя.

— Треньорът е Смоуки Бартън, нали?

Калахън кимна.

— Той ще бъде изхвърлен за това.

— Това се прави много често — каза Калахън.

— Не и на тази писта — изръмжа Рейнс. — Вече не.

Шустър се върна обратно при трупа на коня и Калахън ми кимна да го придружа извън стаята. Излязохме и се облегнахме върху стената на сградата, подлагайки се на горещото следобедно слънце. Калахън мълчеше. След малко излезе и Рейнс.