Уилям Дийл - Хулигани

— Изглежда знаеш страшно много за тия неща.

— Това ми е работата.

— А аз си мислех, че ти само разследваш.

— Разследванията ми понякога изнервят хората.

— Изнервят хората! — изплака тя. — Така ли му казваш на онова, дето стана преди малко?

Къщата се гушеше сред могъщи дъбове, сграда на двеста години от времето на Революцията, възстановено изключително скрупульозно, както и останалите на улицата. Това беше все едно да се пробудиш и да пристъпиш на улицата в осемнадесети век. Вътрешността й беше не по-малко автентична от фасадата й. Беше като ъгъл от музей, изпълнен с антикварни предмети, стари гравюри и карти, и древни мебели, колкото автентични, толкова и неудобни за седене. Във всекидневната нямаше и следа от мека мебел.

— Това е наследството ми — каза тя. — Татко нямаше кой знае колко пари, но я купи на безценица; тогава представляваше една развалина. Двамата с Тони свършиха сами повечето реставраторска работа. Отне им години.

— Тони тук при теб ли живее?

— Понякога — отвърна неясно тя. Петнайсетина минути говорихме за незначителни неща, опитвайки се да преодолеем неловкостта на ситуацията. Накрая я помолих за телефонния номер на Ларк, и тя отиде да направи кафе.

От другата страна вдигнаха слушалката едва след осмото или деветото прозвъняване. Гласът й още не беше съблякъл кадифето, но не беше толкова приятен, както по-рано вечерта.

— Ало? — обади се нерешително тя.

— Съжалявам, че ми се налага да ви обезпокоя — казах аз. — ДиДи ми даде телефонния ти номер. Трябва да говоря със Стик. Много е важно.

— Кой?

— Мики.

— Можеше да изчакаш още две минутки, знаеш ли — изрече горчиво тя. — Само някакви си две минутки.

— Ще ви отнема само тридесет секунди.

— Дрън-дрън. Магията вече се развали.

Секунда по-късно грапавият тенор на Стик зазвуча в слушалката.

— Съжалявам, че те безпокоя, но има нещо, което тогава не ти го казах там.

— Да? — Интересът му беше неподправен.

— Успях добре да огледам стрелеца в колата. Беше Нанс Турчина.

— Това трябва ли да ме изненада? — запита той.

— Просто си помислих, че не е зле да го знаеш.

— На закуска — реши веднага той. — Ще се видим в хотела в девет сутринта. Вземаме малко запаси с нас и тръгваме на лов.

— Нещо ми се струваш задъхан. Да не си правил крос?

— Да ти го зачукам, Килмър.

И телефонът хлопна.

ДиДи се върна с кафето. Седнахме на столове високи като в църква и се загледахме един в друг над маса за сервиране от кленово дърво.

— И така, докъде бяхме стигнали? — запитах.

Тя разбърка сметаната в кафето си и го опита преди да отговори на въпроса ми.

— От събота до този момент нямам никаква вест от Тони. А за него е твърде необичайно да отсъства повече от ден-два от къщи без да ми се обади.

— Може би е извън града — предположих аз.

— Каза ми, че ще се върне в събота вечерта или понеделник сутринта.

— Това са само два дни.

— Имам едно ужасно предчувствие, че се е случило нещо много страшно — изрече тя, и след като размисли малко, добави: — Може би трябва да започна отначало.

— Да, това ще помогне.

— Тони и преди е изпадал в неприятности.

— О?

— Преди три години. Двамата с онзи неговия приятел, ловеца на стриди, ги пипнаха да прекарват марихуана.

— Колко?

— Доста. Двеста или триста паунда.

— Наистина доста.

— Получи присъда от две до пет години. Можеше да е и по-лошо, но това беше първото му провинение пред закона.

— Колко изкара?

— Почти година.

— Оттогава досега чист ли беше?

— Чист?

— Искам да кажа, не е ли загазвал?

Тя кимна.

— Защо го направи? Имам предвид, нямаше ли и нещо зад цялата работа освен парите?

Тя си поигра с кафето, като мислеше над въпроса ми.

— И всичките пари на света не могат да го купят.

— Доу Финдли?

— Рейнс.

— Добре, Рейнс.

— Значи знаеш за това?

— Това е всичко, което ми е известно.

— С Тони и Доу беше същото, както и с теб и мен, с това изключение, че ти ме погледна за пръв и последен път. Винаги съм била грозното дете на носача на инструментите за голф.

— Няма как да го знаеш — казах аз. — Просто съм мъж, който може да бъде само с една жена по едно и също време.

— Все още? — Това беше едно внимателно проучване на почвата и аз го подминах по същия внимателен начин.

— Все още.

— Това беше егото ми. Така или иначе, мисля, че Тони беше безумно влюбен в Доу още от мига, когато я зърна за пръв път. Не го обвинявам за това, което се случи. Хари Рейнс беше много зает с обиколките из щата да агитира за закони за хазарта. Тя беше самотна, а Тони непрекъснато се въртеше около нея. Просто се случи.