Джефри Дийвър - Танцьорът

— S.O.S. S.O.S. Лир Шестица девятка петица „Фокстрот Браво“.

— Казвайте „Фокстрот Браво“.

— За сведение на Чикаго пристигащи. Имаме съмнения, че на борда има бомба. Трябва ни свободен коридор на три хиляди метра и насочване за режим на изчакване над ненаселен район.

— Разбрано, Девятка петица „Фокстрот Браво“ — хладно отговори диспечера от Контролната кула. — Ъ-ъъ, поддържайте настоящото си насочване от две четири нула. Трите хиляди метра са чисти. Ще се съобразяваме с вас при насочването на всички останали самолети… Променете кода на импулсния си повторител на седем седем нула нула и се „оплачете“.

Брад погледна смутено към Пърси, докато сменяше кода на импулсния повторител — сега той щеше непрекъснато да предава предупредителен сигнал към всички радарни устройства в района, че „Фокстрот Браво“ е в опасност. „Оплакването“ означаваше, че повторителят им щеше да излъчва отделен сигнал, чрез който Кулата и всички останали самолети ще знаят точно коя мигаща точка на радара беше Лир-ът „Фокстрот Браво“.

В това време Бел говореше по телефона си:

— Единственият човек, дето се е доближавал до самолета освен мен и Пърси, беше онзи бизнес мениджър, Рон Толбът — и, нищо лично, ама през цялото време моите момчета и аз му стояхме постоянно на главата, докато той си вършеше работата. А и онзи пич, който докара частите за двигателя, също. Той е от Разпространение на самолетни части „Нортийст“, Грийнуич. Проверих го основно. Дори му взех телефонния номер и говорих с жена му. — Бел послуша още малко и после затвори. — Казаха, че ще се обадят по-късно.

Пърси погледна към Брад, после към Бел, накрая се съсредоточи върху управлението на самолета си.

— Гориво? — попита тя втория си пилот. — За колко време?

— На плюс сме засега. Друго нещо си е попътният вятър. — Той направи изчисленията. — За около сто и пет минути.

Тя благодари на Бога, съдбата, или собствената си интуиция, че беше решила да не презарежда на Чикаго. Просто беше напълнила резервоарите, за да им стигне до Сейнт Луис, плюс изискването на ФАУ за допълнителни четиридесет и пет минути летателно време.

Телефонът на Бел отново изчурулика.

Той го вдигна, послуша известно време, после попита Пърси:

— Тази компания „Нортийст“, тя ли е доставила угасителния патрон?

— По дяволите, там ли я е наврял? — горчиво попита тя.

— Ами май така излиза. Камионът, с който е извършена доставката, е спукал гума малко след като е излязъл от склада на път за летището. Шофьорът се е занимавал с нея около двадесет минути. Един полицай от Кънектикът е открил в храстите близо до мястото на аварията пяна от въглероден двуокис, вероятно от угасителя.

— Проклятие! — и Пърси неволно погледна към единия двигател. — Като си представя, че аз го слагах тоя шибан угасител!

Бел отново попита:

— Райм пита за топлината. Дали е достатъчно горещо, че да взриви бомбата?

— Някои части са горещи, някои не са. Но при патрона не е много топло.

Бел предаде думите й на Райм, после каза:

— Ще ти се обади.

След секунда Пърси чу как нейното радио изпука. Беше Линкълн Райм.

— Пърси, чуваш ли ме?

— Съвсем ясно. Оня кретен пак е пипал бързо, а?

— Както изглежда. Колко време можеш да летиш?

— Около час и четиридесет и пет минути.

— Добре, добре — каза криминалистът. Мълчание. — Хубаво… Можеш ли да стигнеш до двигателя отвътре?

— Не.

Пак мълчание.

— Не можеш ли някак да откачиш единия двигател? Да го оставиш да падне или нещо такова?

— Не и отвътре.

— Не можеш ли да презаредиш във въздуха?

— Да презаредя ли? Не с този самолет.

— А да се качиш на такава височина, че да замразиш бомбения механизъм?

Тя направо беше поразена от скоростта, с която работеше умът му. Такива идеи никога не биха й хрумнали за толкова кратко време. .

— Може би. Но дори и при аварийно спускане — говоря за отвесно падане с носа надолу — ще ми отнеме около осем-девет минути, докато стигна земята. За толкова дълго време бомбата отново ще се размрази. Освен това има голяма вероятност Маховите вибрации да ни размажат.

Райм продължи:

— Добре, ами ако изпратим самолет пред вас, който да ви пусне парашути с въже, ще успеете ли да ги хванете?

Първата й мисъл беше, че никога нямаше да си изостави самолета. Но реалистичният отговор беше, че, като се има предвид критичната скорост на Лир 35 А, разположението на врати криле и двигатели, беше просто невъзможно някой да скочи с парашут от този самолет, без да бъде убит на място.