Джефри Дийвър - Танцьорът

По цялото тяло на Стивън премина мощен импулс.

Приличаше на тока, който беше почувствал, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди… само че това беше хиляда пъти по-мощно. Направо се задъха от възбуда.

По някаква причина Стивън не беше изненадан да разбере, че Червея беше инвалид. Всъщност, точно така Стивън беше разбрал, че симпатичният мъж в комфортната инвалидна количка беше всъщност Линкълн. Просто защото Стивън винаги беше вярвал, че само изключителен човек можеше да го хване. Някой, който не се разсейваше с ежедневието. Някой, чиято същност беше мозъкът.

Червеите можеха да си пълзят по цял ден върху Линкълн и той нямаше да усети. Дори можеше да пробият кожата му и да влязат в него, без той да разбере. Той беше имунизиран срещу тях. И Стивън още повече го намрази заради неговата неуязвимост.

Обаче лицето от прозореца тогава, в Александрия, Вирджиния… май не беше Линкълн.

А може би е бил точно той?

Стига си мислил за това! Стига! Ако не спреш, пак ще те напъплят червеите.

Патроните дум-дум бяха в пълнителя. Той зареди един и отново огледа стаята.

Линкълн Червея говореше с някого, който Стивън не можеше да види. Стаята на първия етаж изглежда беше лаборатория. Видя компютърен екран и други уреди.

Стивън опъна каиша около бицепса си и застопори пушката за рамото си. Облегна буза на приклада. Вечерта беше влажна и хладна. Самият въздух беше тежък; но като нищо можеше да издържи и един дум-дум куршум. Нямаше нужда от корекции; целта беше само на осемдесет метра. Сваляме предпазителя, дишай, дишай…

Целеше се в главата. От това разстояние беше съвсем възможно.

Дишай…

Дишай, издишай, дишай, издишай.

Погледна още веднъж косъмчетата на кръста и ги центрира върху ухото на Линкълн, който се беше загледал в екрана на компютъра.

Увеличи натиска върху спусъка.

Дишай. Като при секса, като при оргазъм, като при докосване на твърда студена кожа…

Натискай.

По-силно…

И тогава Стивън го видя.

Едва се забелязваше — лека гънка върху ръкава на Линкълн Червея. Но не беше гънка от дрехата, а изкривено изображение.

Той отпусна показалеца си от спусъка и разгледа подробно с телескопа стаята. Щракна „Редфийлд“-а на по-голямо увеличение. Насочи го към компютърния екран. Буквите вървяха назад.

Огледало! Той се целеше в огледало.

Това беше още един капан!

Стивън затвори очи. За малко да се издаде. Отново се почувства дребен. Налапал няколко червея, той едва не се задуши с тях. Бяха навсякъде около него. Огледа се. Знаеше, че наоколо сигурно се разхождат поне дузина ченгета с такива големи микрофони, чакащи само някъде да гръмне пушка. Щяха за нула време да го засекат и с техните М-16 да го нарешетят целия.

Надъхани да убиват. Без милост.

Бързо, но абсолютно безшумно той смъкна телескопа с треперещи ръце и постави пушката и оптиката обратно в калъфа. През цялото време едва се сдържаше да не повърне. Сега вече се чувстваше дребен като хлебарка.

— Редник…

— Сър, разкарайте се, сър.

— Редник, какво пра…

— Сър, вървете да се шибате, сър!

Стивън се изгуби между дърветата, намери една пътека и се заразхожда покрай някаква ливада, като вървеше на изток.

Да, сега дори беше по-уверен в необходимостта да убие Линкълн. Имаше нов план. Трябваха му все пак час-два за да може спокойно да обмисли всичко.

Внезапно кривна от пътечката и се тикна в някакви храсти, където доста време оглежда и се ослушва. Явно бяха помислили, че ако не забележи хора из парка, ще стане подозрителен и може да го изпуснат, така че не бяха затворили изходите.

И това им беше грешката.

Стивън видя групичка мъже горе-долу на неговата възраст — юпита, на такива приличаха, облечени в пуловери и спортни костюми. Носеха калъфи за ракети за тенис и раници. Бяха се отправили към Апър Ийст Сайд и говореха на висок глас. Косите им още блестяха от шампоаните, явно току-що се бяха изкъпали в близкия спортен център.

Стивън ги изчака да го подминат, после бързо се измъкна и тръгна след тях, сякаш беше част от групата им. Дори се усмихна широко на един от тях. Вървеше с отсечена стъпка и размахваше небрежно калъфа за китара. Така с весел и безгрижен вид стигна до тунела, който водеше към Ийст Сайд.

Час 34 от 45

Мракът ги обгърна.

Пърси Клей, седнала отново на пилотското място на Лир-а, забеляза в далечината скупчените светлинки, което най-вероятно представляваше Чикаго.