Джефри Дийвър - Танцьорът

Час 33 от 45

Червеи…

Стивън Кол беше в мръсната тоалетна в задната част на един китайски ресторант.

Търкаше здраво, за да спаси душата си.

Червеите го глождеха, червеите го дъвчеха, червеите пъкаха…

Измий ги… Измий ги!

— Редник…

— Сър, зает съм, сър.

— Ред…

Търкай, търкай, търкай, търкай.

Линкълн Червея е по петите ми.

Накъдето и да погледне, Линкълн Червея, оттам запъкват червеи.

Върви си!!!

Четката се движеше напред-назад, шат-шат, шат-шат. Кожичките над ноктите му закървиха.

— Редник, тази кръв е доказателство. Не можеш…

— Върви си!!!

Той си изсуши ръцете, грабна калъфа си за китара и раницата и се втурна в ресторанта.

— Редник, ръкавиците…

Клиентите с ужас зяпаха разкървавените ръце и дивия поглед в очите му.

— Червеи — измърмори той, сякаш се оправдаваше пред целия ресторант. — Шибани червеи. — И изхвръкна на улицата.

Забърза по тротоара и се поуспокои. Обмисляше какво да прави. На първо място трябваше да убие Джоуди. Трябва да го убие, трябва да го убие, трябва… Не защото го беше предал, а защото се беше раздрънкал толкова много…

— И защо, по дяволите, го правиш, Редник?

… и то пред онзи човек. Трябваше да убие и него, Линкълн Червея, защото… защото червеите щяха да го изядат жив, ако не го направеше.

Трябва да убие, трябва, трябва, трябва…

— Слушаш ли ме въобще, Редник? Отговаряй!

Само това остана да свърши.

После щеше да напусне града. Обратно към Западна Вирджиния. Нагоре из планините. Линкълн, мъртъв. Джоуди, мъртъв.

Трябва да убие, трябва, трябва, трябва… Нищо друго не го задържаше тука. Колкото до Съпругата — той погледна часовника си.

Беше малко след седем вечерта. Е, тя най-вероятно вече беше мъртва.

— Бронежилетка.

— Срещу онези куршуми ли? — попита Джоуди. — Нали казаха, че избухвали!

Делрей го увери, че тази ще му свърши работа. Жилетката представляваше дебел пласт специален плат, а под него имаше стоманени листове. Тежеше двадесет и един килограма и Райм не познаваше ченге в града някога да е обличало нещо подобно.

— Ами ако ме гръмне в главата?

— Аз съм далеч по-примамлива цел за него, отколкото ти — обади се Райм.

— А той как ще разбере, че сме тука?

— Ам’ти как мислиш бе, боклук? — сряза го Делрей. — Аз ще му кажа.

Агентът пристъпи, стегна здраво каишите на жилетката и му хвърли един анорак за отгоре. Дребният отиде да си вземе душ — след дълги излияния и протести — и му дадоха чисти дрехи. Огромното синьо пехотинско яке, което покриваше бронежилетката му, висеше от двете страни, но го правеше далеч по-як, отколкото всъщност беше. Джоуди се видя в едно огледало — видя току-що изкъпаното си и пременено в нови дрехи амплоа — и, за първи път, откакто беше тук, се усмихна.

— Добре — обърна се Селито към двама агенти под прикритие, — изпратете го долу.

Ония го изкараха навън.

След като той си тръгна, Делрей погледна към Райм, който му кимна. Длъгнестият агент въздъхна и перна клетъчния си телефон. Отвори го и набра номера на Чартърни полети „Хъдсън“. Отсреща вдигна друг от неговите хора. Техническата група от ФБР беше открила дистанционно подслушвателно устройство в една от телефонните разпределителни кутии, близо до летището, прикачено към телефонните линии на Хъдсън Еър. Техниците обаче не бяха го махнали; дори по настояване на Райм бяха проверили дали наистина работи и му бяха сменили батериите. Криминалистът разчиташе на този малък уред, който щеше да подсигури присъствието на Танцьора в новоподготвения му капан.

След няколко иззвънявания, се чу леко пукване.

— Агент Мондейл — обади се плътен глас. Мондейл, разбира се, не беше Мондейл, освен това говореше по предварително написан текст.

— Мондейл? — каза Делрей. Гласът му звучеше точно като на някой бял потомствен аристократ от Кънектикът. — Тук агент Уилсън, ние сме при Линкълн. (Не „Райм“, понеже Танцьорът го знаеше като Линкълн.) — Как е при вас, на летището?

— Няма проблеми.

— Добре. Слушай сега, имам един въпрос. Накарахме един да работи за нас, казва се Джоу Д’Орфио.

— А, това е онзи…

— Точно така.

— … се съгласи. С него ли работите?

— Да — каза Уилсън, познат още като Делрей. — Малко боклук си пада, ама се нави да ни съдейства. Та значи, ще трябва да го закараме до дупката му и обратно.