Джефри Дийвър - Танцьорът

Райм отново замълча. Брад преглътна и избърса длани в острия си като бръснач ръб на широките си панталони.

— Господи.

Роланд Бел се клатеше напред-назад. „Безнадеждно е“, мислеше си тя, загледана в мрачната синя дрезгавина на вечерта.

— Линкълн? — попита Пърси. — Чуваш ли ме?

До нея долетя гласът му. Викаше на някого от лабораторията си — или спалнята. С предпазлив глас той разговаряше с някого:

— Не тази карта. Знаеш за коя ти говоря. Добре де, за какъв бяс би ми притрябвала тази? Не, не…

Тишина.

„О, Ед“, помисли си Пърси. „В живота си вървяхме по успоредни пътеки. Сигурно така ще стане и в смъртта.“ Но въпреки това, тя беше разтревожена най-вече за Роланд Бел. За нея самата мисъл, че децата му щяха да останат сираци, беше непоносима.

После тя отново чу Райм:

— С това гориво, дето ти е останало, докъде можеш да стигнеш?

— При най-оптимална мощност… — Тя погледна към Брад, който разчиташе уредите.

Накрая сметна всичко и каза:

— Ако наберем малко височина, някъде към осемстотин мили.

— Имам идея — обади се Райм. — Ще стигнете ли до Денвър?

Час 36 от 45

— Летището е с надморска височина 1560 метра — каза Брад, четейки от справочника на авиатора под името Денвър. — Бяхме горе-долу на същата височина над Чикаго и чудото не гръмна.

— Какво е разстоянието?

— От тази точка, деветстотин и две мили. Пърси се поколеба още няколко секунди и кимна:

— Ще се опитаме. Дай ми права посока, докато получим точните координати. — После към микрофона: — Ще се опитаме, Линкълн. Може и да не ни стигне горивото. Ще видим. Доста работа ни се е задала, ще ти се обадя по-късно.

— Ще ви чакаме.

Брад изтърколи очи към картата, после към дневника на полета.

— Завий наляво, насочване две шест шест.

— Две шест шест — повтори тя, после се обади на Контрол на въздухоплаването в Чикаго. — Чикаго център. Лир Шестица, девятка, петица „Фокстрот Браво“. Отправяме се към Международното в Денвър. Явно наистина… имаме височинна бомба на борда. Налага се да се приземим на височина, по-голяма от хиляда и петстотин метра. Необходими са ни незабавно координатите на Денвър за правилно насочване.

— Разбрано, „Фокстрот Браво“. След минутка ще ви ги съобщим.

Този път Брад се обади:

— Моля, определете атмосферните условия по пътя ни към Денвър, Чикаго център.

— Точно сега над Денвър преминава фронт с високо налягане. Насрещният вятър варира между петнадесет и четиридесет на височина три хиляди метра, като се увеличава на шестдесет-седемдесет възла на осем хиляди метра.

— Уха — измърмори Брад и се върна към своите изчисления. След малко каза: — Ще свършим горивото на около петдесет и пет мили от Денвър.

Бел попита:

— Не можем ли да се приземим върху магистралата?

— Можем, като голям огнен метеор — отвърна му Пърси. От Контрол на Въздухоплаването се обадиха:

— „Фокстрот Браво“, готови ли сте да запишете координатите?

Докато Брад записваше информацията, Пърси се облегна назад и притисна главата си към облегалката на стола. Стойката й беше позната отнякъде и тя си спомни, че беше виждала Линкълн Райм да прави същото в модерното си легло. Спомни си и краткия спор с него. Разбира се, че беше искрена, но не мислеше, че думите й щяха да се окажат толкова верни. Колко много зависими бяха хората от неустойчивите късчета метал или пластмаса.

Нещо повече, най-вероятно тя скоро щеше да умре, точно заради тях.

Съдбата е трапер…

Не им достигаха петдесет и пет мили. Какво можеха да направят?

Защо нейният ум не беше толкова всеобхватен като този на Райм? Нямаше ли какво да измисли, че да спести малко гориво?

Колкото по-нависоко летиш, толкова по-малко гориво харчиш.

Ако нямаш никакъв товар, също. Не можеха ли да изхвърлят нещо?

Стоката? Пратката на щатската здравна организация тежеше точно 236,5 килограма. Това щеше да им спести няколко мили.

Но въпреки че го обмисляше като възможност, тя много добре знаеше, че никога няма да го направи. Дори да съществуваше и най-малкият шанс да спаси самолета, Компанията, тя нямаше да се поколебае да направи каквото трябва.

Хайде, Линкълн Райм, мислеше си тя, дай ми някаква идея. Дай ми… представи си стаята му, как беше седнала до него, спомни си как скиталецът — мъжкият сокол — се разхождаше величествено върху перваза на прозореца му.

— Брад — внезапно попита тя, — какво ни е числото на планиране?