Джефри Дийвър - Танцьорът

Брад попита:

— Какво ще правим сега?

— Аз лично се каня да изпия чаша кафе — отвърна Пърси и стана от мястото си. — Хей, Роланд, с колко лъжички да бъде тоя път кафето?

В продължение на цели четиридесет мъчителни минути в стаята на Райм беше настъпила гробна тишина. Ничий телефон не звънна. Не се получи нито един факс. Нито един път компютърът не се обади с мазния си глас:

— Имате поща.

После съвсем неочаквано, телефонът на Делрей изчурулика. Докато говореше, той кимаше разбиращо, но Райм виждаше по лицето му, че новините не бяха добри. Делрей затвори.

— Къмбърленд? Той кимна.

— Но бадева за барута. Кол не си е ходил там от години. Е, хората още говорели за момчето, дето вързало баща си за дървото и го оставило да го изядат червеите. Станал е като легенда. Но няма никакви роднини в околността. Никой нищо не знае. Или не иска да каже.

В този момент телефонът на Селито иззвъня. Инспекторът го разгъна и каза:

— Ало?

Нишка, молеше се Райм, дано това да бъде някаква нишка. Той внимателно наблюдаваше месестото, каменно лице на ченгето.

— Роланд Бел беше — каза той. — Просто искаше да ни уведоми. Свършили са горивото.

Час 38 от 45

Три различни аларми зазвъняха едновременно.

Горивото беше на свършване, ниско налягане на маслото и ниска температура на двигателя.

Пърси се опита да разклати насам-натам самолета, за да може, ако има малко останало гориво да влезе в проводите, но се оказа, че резервоарите бяха съвсем пресъхнали.

Като се разтресе леко, двигател номер едно прикашля и замлъкна.

Осветлението на кабината също изгасна. Беше тъмно като в рог.

О, не…

Пърси не можеше да види нито един уред, нито ръчките, нито плъзгачите. Единственото нещо, благодарение на което тя не изпусна самолета в свредел, без да знае къде се намира, беше ивицата слаба светлина, която представляваше Денвър — макар все още да беше доста далеч от тях.

— Какво стана? — попита Брад.

— Боже. Забравих генераторите.

Генераторите се задвижваха от двигателите. Щом нямаше двигатели, нямаше и електричество.

— Спусни въздушната турбина — разпореди се тя. Брад опипом намери ръчката и я издърпа. Турбината се подаде изпод самолета. Тя представляваше малък винт, свързан с генератор. Въздушната струя движеше винта, а той пък генератора. Мощността му стигаше за захранването на осветлението и основните уреди, но не и за елероните, колесника или пък спирачките.

Малко след това част от другите уреди пресветнаха.

Пърси гледаше с ужас индикатора за вертикална скорост. Той сочеше скорост на спускане 1050 метра за минута. Доста повече, отколкото бяха планирали. Те просто падаха към земята с около деветдесет километра в час.

„Но защо? — чудеше се тя. — Защо се беше получило такова разминаване в изчисленията?“

Заради разредения въздух тук! Бяха изчислявали наклон при спускане при доста по-плътен въздух. И сега, след като отчете грешката си, тя се сети, че въздухът в Денвър също ще бъде по-разреден от очакваното. Така че тя едва ли ще успее да направи и една миля планиране.

Пърси хвана рога и го издърпа назад, за да намали спускането. Успя да го докара до 632 метра за минута. Но заедно с това започна да пада и скоростта, и то твърде бързо. В този въздух критичната скорост беше сигурно от порядъка на 540 километра в час. Лостът на хоризонталния стабилизатор се разтресе, а стрелките на останалите уреди като че се побъркаха. Измъкване от критичната скорост без двигатели, и то в самолет като този, нямаше.

Ъгълът на мъртвеца…

Блъсна напред рога. Сега падаха по-бързо, но пък набраха скорост. Така изминаха почти деветдесет километра. От Контрол на въздухоплаването им дадоха ценна информация за това, в кои участъци насрещните ветрове бяха най-силни. Пърси се опита да оптимизира маршрута си съобразно тези данни, като се стремеше и да не губи височина. Където можеше, тя подхващаше мощен насрещен поток, който издигаше Лир-а, но трудното беше да прецени силата на течението, така че да не набере твърде висока скорост, която после да й попречи при кацането.

Накрая Пърси — мускулите на ръцете ужасно я боляха от неравната схватка между слабите й ръце и мощните въздушни течения — избърса потта от лицето си и каза:

— Обади им се, Брад.

— Денвър център. Тук Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“. Намираме се на 6300 метра височина. Остават ни още тридесет и пет километра до вас. Скорост четиристотин километра в час. Двата ни двигателя не работят и изискваме векторно насочване към най-дългата ви писта, което да е близко до настоящото ни насочване две, пет, нула.