Джефри Дийвър - Танцьорът

В същото време и диспечерът разбра какво става:

— Много добре, „Фокстрот Браво“! Много добре! Току-що си спечелихте цели триста метра. Сега надясно две девет нула… добре, сега ляво две осем нула. Идеално. Право към нас летите. Слушайте, „Фокстрот Браво“, ако искате да потрошите тези светлини пред вас, дръжте право руля.

— Благодаря за предложението, Денвър, но смятам да спра на триста след цифрите.

— Както желаете, мадам.

Сега обаче възникна друг проблем. Щяха да стигнат до пистата, но скоростта им беше твърде висока. Задкрилките бяха тези, които намаляваха критичната скорост на самолета, така че да може да кацнат с по-ниска скорост. Нормално критичната скорост на Лир 35 А беше около сто и десет мили в час. Без задкрилки тя нарастваше на сто и осемдесет. При такава скорост дори писта, дълга две мили се стопяваше за секунди.

Така че Пърси реши да се приземи, като се подпре на едното крило.

Това беше проста маневра за един неголям самолет, използвана при кацане при силни приземни ветрове. Наклоняваш самолета наляво и стъпваш върху десния педал. В тоя случай скоростта падаше рязко. Пърси не знаеше някой да беше пробвал тоя номер със седемстотинкилограмов самолет, но просто нищо друго не й идваше наум.

— Ела да ми помогнеш — викна тя към Брад. Беше се задъхала от напрежението, целите ръце я боляха от стискането на рога. Той го хвана и стъпи на педала. Постигнаха желания ефект, самолетът се забави, макар лявото крило да увисна застрашително.

Тя го изправи точно преди да докоснат земята. Остана й само надеждата.

— Скорост?

— Сто и петдесет възла.

— Добре си се справила, маце — обърна се тя към самолета си.

— Двеста метра от пистата, височина деветдесет метра — извика Брад. — Приближаваме право към светлините.

— Наклон при спускане?

— Деветстотин.

Много бързо. Ако се приземят при такъв наклон, щяха да строшат колесника. И най-вероятно да взривят бомбата.

Лампите бяха точно пред тях, оставаше им само да ги следват.

Надолу, надолу, по-ниско…

Като прелетяха покрай скелетата с лампите, Пърси изкрещя:

— Моят самолет!

Брад отпусна рога.

Пърси изправи наклона наляво и вдигна леко носа. Самолетът се изправи красиво и се плъзна хоризонтално по въздуха. Пърси беше спряла стремителното им падане точно, когато прелетяха над цифрите в началото на пистата.

Така хубаво се беше изправил, че вече не искаше да каца. В гъстия въздух на приземната атмосфера набралият скорост самолет — значително по-лек заради празните резервоари — просто не желаеше да се приземява.

Пърси хвърли един поглед върху събралите се линейки, пожарни и прочее от двете страни на пистата и се порадва на разноцветните им светлинки. Триста метра след цифрите, а все още бяха на тридесет метра над бетона.

Още триста метра. Минаха деветстотин метра след буквите.

По дяволите, кацай!

Пърси освободи лоста напред. Самолетът рязко се наклони надолу и тя издърпа назад лоста. Сребърният сокол потрепера целият, след това плавно се настани върху бетона. Това беше най-неусетното кацане, което някога беше правила.

— Стъпвай на спирачките!

Двамата се тръшнаха на педалите и зад тях се разнесе стърженето на накладките, целият корпус се разтресе. Кабината се напълни с дим.

Бяха вече изминали половината писта, а скоростта им още беше сто мили в час.

Тревата, мина й през ума, ще се поохлузим, ако се наложи. Може и колесника да счупя, но поне ще спася стоката… — Седемдесет… шестдесет…

— Десният колесник се подпали — викна Брад. — Носовият също.

„Майната му“, помисли си тя и стъпи с цялата си тежест върху спирачките.

Лир-ът започна да се хлъзга и се разтресе още по-силно. Тя се опита да компенсира откъм носовия колесник. В кабината им навлезе още дим.

Шестдесет мили в час, петдесет, четиридесет…

— Вратата — ревна тя към Бел.

За секунда инспекторът скочи на крака, а в следващата ритна навън вратата. Тя се превърна в стълбище.

Пожарните се събираха наоколо им.

С див писък на димящите си спирачки Лир N 695 ФБ се поднесе за последно и спря десет метра преди края на пистата.

Първият глас, който се разнесе в самолета след като спряха, беше този на Бел :

— Браво, Пърси! А сега вън! Бързо!

— Ама трябва…

— Оттук нататък съм аз! — кресна инспекторът. — Сега трябва да те измъкна навън и ще го направя, кълна се. Хайде, бързо!

Бел ги изблъска навън, после скочи и той върху бетонната писта и ги задърпа по-далеч от самолета. Развика се на някакви мъже от спасителната група, които бяха започнали да пръскат колесниците.