Джефри Дийвър - Милост

Впечатленият стажант предписал литий и под негово въздействие Майкъл направо побеснял. Изхвърлил телевизора на отделението през прозореца, скочил след него и почти стигнал до изхода, преди трима яки санитари да го заловят.

След този инцидент доктор Мълър се заела лично с лечението. Предписала на Майкъл ударна доза халдол — доста повече от необходимата при обикновени обстоятелства. Той веднага се оправил. След това започнала фината нагласа, балансирането на лечебните и страничните (като затлъстяване, пресъхване на устата, неконтролирано движение на устните, повдигане) ефекти от лекарствата. В различни периоди от време режимът му включвал торазин, стелазин, меларил, мобан, халдол и пролаксин. Трийсет милиграма от едно, сто от друго, това да се повиши на двеста, тези по-добре да не се смесват. Хиляда и осемстотин милиграма торазин, не, повече, хайде на халдол, деветдесет милиграма от него, е, това е същото като четири хиляди и петстотин торазин, твърде високо, как е дискинезията му? Добре, хайде пак на стелазин…

Мълър най-после се спряла на онова, което и Колер бе установил, че действа най-добре при Майкъл: големи дози торазин. В лечението му се включвал този медикамент, както и психотерапия с доктор Ан. Тя се срещала с него всеки вторник и петък. Особеното в тези сеанси било, че за разлика от предишните му лекари тя се вслушвала в думите му.

— Майкъл, вече два пъти споменаваш, че се страхуваш от онова, което е „напред“. Близкото бъдеще ли имаш предвид?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Да не би да имаш предвид нещо, което е пред теб в коридора? Притеснява ли те някой?

— Никога не съм казвал такова нещо. Някой иска да ме натопи. Правителството е виновно, тези шибаняци. Не искам да го обсъждам.

— Да не би да имаш предвид предната част на нещо, например човешка глава?

— Не мога да говоря.

— Ако не е главата, може би лицето на някого? Чие?

— Не мога да говоря за тези шибани неща! Ако искате информация, ще трябва да използвате серум на истината. Обзалагам се, че вече сте го подготвили. Може би ви е по-познат под името „скополамин“.

След тези разговори той замълчавал с подигравателна усмивка.

Терапията протичала приблизително по този начин. Също като Колер Ан Мълър не се опитвала да убеди Майкъл в нереалността на халюцинациите му. Тя ги изучавала, опитвала се да намери какво се крие в главата на пациента. Той се съпротивлявал с упоритостта на заловен шпионин.

След четири месеца обаче параноичното и противоречиво поведение на Майкъл изведнъж се променило. Мълър станала подозрителна — вече знаела, че Майкъл е пресметлив и хитър. Той ставал все по-весел и общителен. Сетне тя научила от един санитар, че пациентът й краде дрехи от пералнята. Предположила, че видимото подобрение в състоянието му е с цел да отвлече вниманието й от кражбата.

Преди обаче да повдигне въпроса пред него, той започнал да й подарява крадените вещи. Първо, два различни чорапа. Подал й ги с очарователната усмивка на влюбено момче. Тя върнала чорапите на собствениците им и предупредила Майкъл да не краде. Той заявил изключително сериозно, че „в момента не бил способен да се отдаде на такова велико дело“.

Тук били залегнали важни принципи. „Много важни“.

Очевидно било така, защото през следващата седмица тя получила пет фланелки и още чорапи.

— Подарявам ти тези дрехи — прошепнал веднъж и се отдалечил бързо, сякаш гонел влак.

Още няколко седмици й правел такива подаръци. Мълър вече не била загрижена толкова за кражбите, колкото за поведението му.

Неочаквано, когато един ден си лежала в кревата, всичко й се изяснило. Тя скочила потресена.

По време на един дълъг, несвързан сеанс Майкъл прошепнал:

— Причината е в това, че искам дрехите си близо до теб. Не казвай на никого. Много е рисковано. Нямаш представа колко е рисковано.

Дрехите му да са близо до нея. Всъщност той искал да е близо до нея. Мълър скочила от леглото си и незабавно отишла в кабинета си, където записала дълъг доклад, започващ със следното встъпително изречение, равносилно на възглас на безумна радост:

„Голям пробив вчера. П-тът изрази желание за емоционална връзка с л-ря, придружено с материално свидетелство.“

По-нататък параноята на Майкъл продължила да отслабва. Кражбите престанали. Той станал по-общителен и весел и не се нуждаел от толкова много лекарства, както преди. Участвал с удоволствие в сеансите за групова терапия и очаквал с нетърпение излизанията, които преди го ужасявали. Започнал да върши работа в болницата, да помага в библиотеката и в парка. Мълър докладваше, че дори карал няколко пъти колата й.