Джефри Дийвър - Милост

При спречкването им по този въпрос връзката на Оуен вече бе приключила, поне така твърдеше той. Той обгърна главата на съпругата си с ръце, започна да я гали, да подрънква обиците, които й беше подарил (в разгара на изневярата си, забеляза тя и още същата нощ ги изхвърли). Другата жена го била помолила да напусне Лиз и да се ожени за нея. Оуен отказал, двамата се скарали и връзката им приключила.

След първите бурни седмици, последвали този разговор, след дългите нощи на мълчание, след редица съботни утрини с мрачно настроение и след един непоносим Ден на благодарността двамата бяха започнали да обсъждат нещата — първо плахо, след това откровено и накрая разумно. Сега Лиз съвсем бегло си спомняше разговорите им. „Ти си прекалено взискателен. Ти си прекалено строга. Ти си прекалено мълчалив. Ти си прекалено затворена. Ти не се интересуваш от това, което върша. Ти трябва да се отпуснеш сексуално. Ти се нахвърляш върху мене като изнасилван. Ти никога не си се оплаквала… Да, но ти ме плашиш и понякога не знам какво си мислиш, да, но ти си прекалено упорита, да, но…“

Местоимението „ти“ никъде не се употребява толкова често, както в обсъжданията на една изневяра.

Накрая двамата решиха да помислят за развод и за известно време се избягваха. През този период Лиз най-сетне призна пред себе си, че любовната връзка на Оуен не трябва да я изненадва. Съпругът й имаше любовница адвокатка, това наистина беше шокиращо. Той не се справяше добре със силни жени. Ако можеше да му се вярва, най-добрата му връзка бе с някаква виетнамка от Сайгон по време на войната. Той тактично не се впускаше в подробности, но я описваше разпалено като изключително чувствителна и невзискателна. На Лиз не й беше нужно много, за да разбере, че всъщност това означаваше, че е била послушна, че е понасяла безропотно всичко и е владеела слабо английски.

„И на това ли му се вика любов?“ — чудеше се тя, потресена, че съпругът й е търсил такава жена. Все пак около тази връзка имаше нещо мрачно и неясно. Оуен не споделяше подробности и Лиз се разкъсваше от догадки. Може би той случайно е ранил жената и е останал с нея от чувство за вина, за да й осигури храна и лекарства, докато оздравее. Може би баща й е бил комунист и Оуен го е убил. Измъчван от вина, й е предложил някакво обезщетение и без да иска, се е влюбил.

Всичко това изглеждаше твърде романтично, дори наивно за Оуен Ачисън и накрая тя отдаде тази негова ранна връзка на младежка страст, а хубавите му спомени сега на нараненото честолюбие на един застаряващ мъж. Въпреки това у нея не оставаше никакво съмнение, че една млада и покорна жена напълно отговаря на предпочитанията му. Най-големите противоречия между тях се получаваха, когато тя изразеше несъгласие с него. За това имаше стотици примери — закупуването на разсадника, желанието й да бъдат нещо повече от сексуални партньори, предложенията да отидат при психолог, когато бракът им не вървеше, недоволството й от честите му пътувания.

И въпреки всичко неговият стремеж да доминира в известна степен привличаше Лиз. Колкото и да я смущаваше това, тя не можеше да го отрече. Все още помнеше първата им среща. Тя бе на около трийсет и пет, възраст, на която повечето жени в Риджтън вече имат по няколко деца. Лиз присъстваше на заседание на градския съвет, където той представляваше един строителен предприемач. Строг и непоклатим, Оуен Ачисън се изправи на подиума и издържа всички атаки на гневните граждани. Лиз остана много след като представи собственото си незначително възражение, за да гледа как той се прави на непобедим рицар. Остана очарована от ясния му глас и докато наблюдаваше здравите му пръсти, стиснали ръба на катедрата, всъщност почувства, че се възбужда.

След това „случайно“ го срещна на паркинга и му предложи да си разменят телефонните номера.

— Кой знае? Някой ден може да ми потрябва добър адвокат.

Една седмица по-късно той я покани на вечеря и тя веднага прие.

На първата им среща той се появи гладко избръснат и подстриган, със синьо сако, кафяви панталони и букет от дванайсет рози. Оуен поръча и за нея, плати дискретно цялата сметка, отваряше й всяка врата, през която минаваха, и завърши вечерта с бърза целувка, след като я изпрати до тях.

Изпълняваше всичко като по книга и тя не почувства никакво влечение към него.

След това не й се обади и въпреки нараненото й самолюбие Лиз реши, че така е по-добре. Тя излиза с още неколцина мъже и почти забрави мълчаливия Оуен Ачисън. Една събота шест месеца по-късно двамата се срещнаха случайно в един магазин. Той твърдеше, че искал да й се обади, но му се налагало да пътува много. „Защо — замисли се Лиз — всички мъже си въобразяват, че ще се почувстваш по-добре, ако ти обяснят колко са държали да ти се обадят, но не са го направили.“