Джефри Дийвър - Милост

Майкъл дълго се спуска с колата надолу и чувства как возилото постепенно набира скорост. Въпреки страхотното чувство от ускорението, въпреки огромната гордост от овладяването на тази машина, която само преди години би го накарала да се парализира от страх, Майкъл Хрубек неочаквано започва да плаче.

Той изпълва белите си дробове с горещ въздух, започва да хълца още по-силно, чувства влагата по бузите си. Гърлото започва да го щипе.

„Защо плача?“ — пита се той.

Няма никаква представа. Някъде дълбоко в съзнанието му обаче е скрит отговорът, че той плаче за гения, създал този изящен автомобил. Плаче за всичките тези километри, които е пропътувал тази нощ. И за неясния спомен за една жена, носеща страшно немодерна шапка върху иначе съвършената си глава.

Плаче за мъртвите и за онези, които скоро ще ги последват.

Плаче и за онова, което в момента със сигурност стои над сгъстяващите се буреносни облаци — кървавочервената луна.

„Над гроба гарги грачат, дето трупът лежи…“

Когато бурята най-после се разрази, Лиз облепваше горния ред прозорци на оранжерията.

Лицето й бе на сантиметри от едно стъкло, докато тя се пресягаше към друго, по-трудно за достигане. Изведнъж дъждовните капки затрополиха по прозореца. Тя се извърна и изпусна тиксото, за миг си помисли, че някой е хвърлил шепа камъчета по стъклото. Едва не падна от стълбата.

След като се опомни, слезе, взе тиксото и се взря в небето. Разтревожена, че някое стъкло може да се пръсне в лицето й, ако продължи с облепването, Лиз отново се замисли дали да не тръгват вече. Северните прозорци обаче, изложени на най-силните пориви на стихията, все още не бяха готови.

Десет минути, реши тя. Щеше да се забави само десет минути.

Отново се качи на стълбата и си спомни съвета на Колер да отиде на хотел. Въпреки това не почувства особено безпокойство. Той не изглеждаше много загрижен за нея. Освен това, размишляваше Лиз, шерифът на Риджтън щеше да се обади, ако му бяха съобщили, че Хрубек е тръгнал към градчето.

Докато залепваше големи хиксове тиксо върху квадратните стъкла, погледът й падна върху езерото и гората. Зад тях, едва видими в дъжда, се простираха ниви, храсталаци и скали, изчезващи в черното небе. Това огромно пространство изглеждаше толкова безкрайно, толкова способно да задържи заразата, наречена Майкъл Хрубек, че да се мисли, че той може да дойде до Риджтън, изглеждаше невероятно. Тази необятност щеше да защити и съпруга й; как бе възможно двамата мъже да се срещнат?

Къде ли беше Оуен сега?

Дълбоко в сърцето си тя вярваше, че ще се върне скоро. Може би дори преди двете с Порша да тръгнат за мотела. Щеше да се върне с празни ръце, ядосан и смутен — защото е проиграл шанса си да се прояви като войник.

И защото е пропуснал възможността да изкупи греха си.

О, Лиз разбираше това от самото начало. Знаеше, че това среднощно скитане има скрита цел. То бе част от извинението, което той смяташе, че дължи на жена си.

А може би наистина й го дължеше. Защото Оуен бе прекарал по-голямата част от изминалата година в компанията на друга жена.

Беше се запознал с нея на една юридическа конференция. Тя специализираше тръстово и имотно право, бе трийсет и седем годишна, разведена с две деца. Оуен го беше изтъкнал като доказателство за добродетелността на изневярата му: не беше хлътнал по някое младо гадже.

Тя беше завършила в Йейл с пълно отличие.

— Мислиш ли, че ме интересува колко е образована? — изкрещя Лиз, когато научи.

Когато за пръв път видя разписки от хотел в Атлантик Сити от един уикенд, в който Оуен би трябвало да е бил в Охайо, тя се почувства предадена. До този момент Лиз не си беше давала сметка, че извънбрачният секс е само част от играта. Тук се включваше и любов към другата жена и тя не можеше да определи кое я наранява повече.

Спането с кучката в „Тръмпс Палас“, лежането между високообразованите й бедра, преплитането на езици, обмяната на слюнка, разголването на гърди и полови органи… това бе отвратително. Лиз обаче бе по-обидена от мисълта за романтичните разходки ръка за ръка покрай бушуващия океан на Джърси, за споделянето на най-съкровени мисли на някоя пейка край плажа.

Консервативният Оуен! Нейният кротък Оуен.

Оуен, на когото се налагаше да тегли думите с ченгел.

В по-голямата си част, разбира се, това бяха само предположения (той знаеше урока си и не издаде нищо повече от биографичните данни за любовницата си). Самата мисъл за интимност, по-дълбока от секса обаче, ужасяваше Лиз и страхът й за разговорите и сплетените пръсти на мъжа й и другата жена надминаваше всякакви разумни граници. Седмици след признанието му тя имаше чувството, че ще полудее.