Джефри Дийвър - Милост

Двамата с Оуен се озоваха смутени един до друг пред щанда на „Ейс Хардуеър“. Той загледа пластмасовите тръби, които тя смяташе да купи. Лиз обясни, че са за градината. Не се ли нуждае от помощ за инсталирането им? Когато тя се поколеба, Оуен я погледна в очите и каза, че не умее много неща, но в някои е доста способен. Едно от тях били водопроводите.

— Добре — съгласи се тя.

Върнаха се в малката едноетажна къща, в която тя живееше под наем. За половин час сглобиха напоителната система. След като свършиха работата, той отиде при чешмата и кимна на Лиз да го последва. Постави ръката й на крана и я стисна.

— Да го направим ли? — попита, докато с една ръка завърташе кранчето, а с другата повдигаше брадичката й, за да впие устни в нейните.

Останалата част от деня прекараха в месинговото легло на Лиз, без дори да си дадат труда да се вмъкнат под евтините завивки. Мръсните им работни дрехи бяха разхвърлени из цялата стая.

След осем месеца се ожениха.

През шестте години на брака им Лиз неведнъж се беше съмнявала, че ще продължи дълго, но никога не й бе хрумвало, че краят му може да бъде причинен от изневяра. Беше си представяла по-скоро, че някой от двамата просто ще си прибере нещата и ще си тръгне — може би след като в пристъп на ярост Оуен най-после я удари, както често едва се сдържаше да не направи. Или след като тя го застави, този път без компромиси, да избира между нея и поредния уикенд в службата.

Затова неговата любовна връзка я отрезви. Отначало бе готова да се разведе и да започне самостоятелен живот. Това наистина я привличаше. Лиз Ачисън обаче не беше злопаметна и след няколко седмици вече се налагаше да си напомня, че би трябвало да му е сърдита. Това правеше идеята за самостоятелен живот все по-малко привлекателна. Освен това той се разкайваше и това й даваше странна власт над него — единствения случай, когато тя получи водещата роля в брака им.

Имаше и причини от чисто практическа гледна точка: Рут л’Оберже, която през цялото това време беше боледувала от рак, най-после почина и дъщерите й се оказаха наследнички на доста голямо състояние. Лиз не се интересуваше от финанси и разчиташе на Оуен. Бизнесът и парите все пак бяха свързани повече с неговата професия и когато той се зае с управлението на имението, двамата отново се сближиха.

Животът им стана по-лесен. Лиз си купи джипа. Както се бяха договорили сестрите, Лиз и Оуен се преместиха в Риджтън в голямата къща с оранжерията на сънищата им, а Порша наследи фирмата. Оуен си накупи ризи от „Брукс Брадърс“ и скъпи ловни пушки. Отиде на подводен риболов във Флорида и на лов в Канада. И продължи да пътува по работа. Лиз обаче бе сигурна, че вече ще й бъде верен. Защото, размишляваше тя, на Оуен очевидно му харесваше да бъде богат, а парите и недвижимата собственост бяха на нейно име.

Затова, когато тази нощ — след като научиха за бягството на Хрубек — Оуен се изправи пред нея въоръжен с черната си пушка, зад ловната страст в очите му Лиз видя желанието му най-после да премахне пораженията, причинени от неговата небрежност.

„Е, благословен да си, Оуен, за тази мисия — помисли си Лиз, докато облепваше последните прозорци. — Усилията ти са оценени. Но все пак побързай да се прибереш у дома.“

Вятърът се засилваше. Един порив накара дъждовните капки да затрополят с такава сила от северната страна на покрива на оранжерията, че дъхът й секна.

Време беше да тръгват.

— Порша! Хайде да вървим.

— Имам още два прозореца.

— Остави ги.

Младата жена се появи след минута. Лиз я огледа и с изненада установи, че в работни дрехи двете със сестра си страшно си приличат.

— Какво? — попита Порша, щом забеляза погледа й.

— Нищо. Готова ли си?

Лиз й подаде един жълт дъждобран и навлече своя.

Порша преметна раницата си през рамо. Лиз взе куфара си и кимна към вратата. Излязоха в дъжда, който вече валеше равномерно. Внезапен порив събори спортната шапка от главата на Порша. Тя изкрещя от изненада и се спусна да я вземе, докато сестра й заключваше задния вход. След това двете отидоха на мястото за паркиране на колите по мократа алея.

Лиз се обърна и погледна към къщата. С облепените прозорци и старите, изкорубени дъски колониалната постройка имаше вид на изоставена. Тъкмо оглеждаше оранжерията, когато чу гласа на сестра си:

— Какво е това? Тя се обърна.

— Боже мой!

Пред тях се простираше кално море, повече от педя дълбоко, покриващо половината от паркинга и запълващо гаража.