Джефри Дийвър - Милост

Колер вдигна поглед от доклада и се взря в пустия паркинг. На запад проблесна мълния. Когато зачете последния пасаж в досието, писан на ръка, но не от Ан Мълър, той си представи много добре обстоятелствата, свързани с тези думи:

„Майкъл лежи на кревата и чете учебник по история, когато в стаята му влиза един лекар. Той сяда на леглото и се усмихва на пациента, пита го за книгата. Майкъл застава нащрек. Отново е обзет от параноя.

— Кой си ти, какво искаш?

— Аз съм доктор Клайн… Майкъл, трябва да ти съобщя, че доктор Мълър е болна.

— Болна? Доктор Ан е болна?

— За съжаление няма да може да се срещне с теб. Майкъл не знае какво да каже.

— А утре? — успява да измърмори, чудейки се какво е направил този човек с неговата лекарка и приятелка. — Ще я видя ли утре?

— Не, тя няма да се върне в болницата.

— Изоставила ли ме е?

— Всъщност, Майкъл, тя не те е изоставила. Тя изостави всички ни. Снощи почина. Знаеш ли какво значи «почина»?

— Значи, че някой шибаняк й е пръснал мозъка — идва шепнешком злобният отговор. — Ти ли беше?

— Тя получи сърдечен удар.

Майкъл примигва няколко пъти, опитва се да проумее казаното. Накрая горчиво се усмихва.

— Тя ме е изоставила.

Започва да кима, сякаш облекчен от дългоочаквана лоша вест.

— Новият ти лекар е Стаили Уилямс — продължава успокоително посетителят му. — Той е прекрасен психиатър. Учил е в Харвард и е специализирал в НИДЗ. Националният институт за душевно здраве. Какво ще кажеш за тези препоръки, Майкъл? Много умен човек, ще ти хареса. Той ще…

Лекарят успява да се наведе точно навреме, за да избегне стола, който се разбива в стената зад него. Изскача в коридора. Тежката дъбова врата задържа Майкъл за десетина секунди, след това той я разбива и се втурва из болницата, за да търси своята доктор Ан. Счупва ръката на един санитар, който се опитва да го обуздае, и накрая се налага да го хванат с мрежа като звяр, метод от деветнайсети век, използван в «Тревър Хил» само веднъж.“

Една седмица по-късно, след като неговата закрилница и лекарка е вече мъртва, Майкъл Хрубек заедно с единствените му лични вещи — четка за зъби, дрехи и няколко книги по история на САЩ — е прехвърлен в държавна психиатрична болница.

Животът му отново бил на път да се превърне в безкрайна поредица от време за хапчета, време за хапване и време за шокване. И така щяло да стане, ако след два часа престой в чакалнята на новата си болница, временно забравен, той не почувствал някакво безпокойство и не излязъл през главния вход. Махнал за сбогом на неколцина непознати пациенти и санитари и се измъкнал от заведението, за да не се върне никога повече.

Доктор Ричард Колер забеляза, че това изчезване е било точно преди четиринайсет месеца; следващият официален документ за Майкъл Хрубек бе доклад за арест, написан на първи май от несигурната ръка на полицая, охраняващ държавния парк „Индиан Лийп“.

Психиатърът остави папката на Ан Мълър и взе тефтерчето с бележките, които бе нахвърлил в дома на Лиз Ачисън. Преди да ги прочете обаче, той се загледа в едрите капки, които барабаняха по предното му стъкло, и се запита колко още ще се наложи да чака.

— Къде намери това?

„Под леглото, на едно дърво, между краката на Мона Стона…“

Питър Гримс не отговори и за негово най-голямо облекчение директорът на болницата сякаш забрави въпроса си.

— Боже мили! Той е във връзка с Психиатричното управление от месеци. Три шибани месеца! И виж всичко това. Виж!

Адлър изглеждаше по-изненадан от обема на документите, изписани от Ричард Колер, отколкото от съдържанието им.

Гримс забеляза, че шефът му докосва листовете с неохота, сякаш се опасява да не остави отпечатъци. Това вероятно бе само плод на въображението му, но младият лекар започна да се чувства изключително неловко — най-вече защото идеята му се струваше добра и той съжали, че не му е хрумнала по-рано, преди да остави доказателства за намесата си върху документите.

Адлър вдигна поглед и за да му попречи да зададе отново въпроса си, Гримс зачете от най-горния лист:

— „Уважаеми доктор Колер. По отношение на предложението ви от трийсети септември тази година имаме честта да ви уведомим, че финансовият отдел на Щатското управление за психично здраве по принцип се съгласи да финансира вашата програма за лечение на няколко пациенти в рамките, очертани от вас в споменатия проект…“

— Проклет да е — възкликна Адлър с такава злоба, че Гримс продължи да чете, за да не му даде възможност за повече коментари.