Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Стана ми страшно от могъществото на логиката му и аз го прекъснах с остатъците от предишната си озлобеност:

— Говори по-конкретно, изводите ние сами ще си направим!

Ето че най-после се обади и Вейо, който иначе не умееше да мълчи толкова дълго. Обади се по директната връзка:

— Какво ще кажеш, мой по-низш брате? Кому да вярваме сега?

Какво можех да му отговоря? Всичко в мен въставаше против такова смесване на действителни научни истини с религиозно-нравствени конструкции. Събирах трескаво някакви противодоводи, търсейки аналогии в историята на човечеството. Спомнях си бегло древните проповеди за ненасилие, за мистично сливане с природата. Спомнях си откъслеци от научни дискусии, ровех се в онова, което бях заучил като последно познание за произхода и структурата на психиката. Но в тая трескавост всичко това продължаваше да се оформя пак като въпроси, а не като ясна контрапозиция. Глупав си бях и толкоз, млад и глупав, и незнаещ! Защо аз трябваше да дойда тук, защо не пратиха Монида?

Реех поглед над запалената в червено каменна пустиня, по която някога, преди катастрофическото й сближение с планетата, навярно е цъфтял живот, и чувствувах, че едва ли има по-подходящ декор за природното безсмислие или еволюционния антисмисъл, както бе го нарекъл „оня“, по-убедително доказателство за действието на античовешките, антинравствени сили. А няма, няма изход от това извечно противоречие. Наистина като че ли само зависимостта е способна да премахва безсмислието. Защото тогава поставяш смисъла над себе си и извън себе си. Оня търсен смисъл, който така и не можеш да намериш в себе си. Глупости! Ето че още малко и сам ще стигнеш до религията! Дяволски подло нещо е това религията! Клечи край теб и те дебне, непрекъснато, неотстъпно… почувствуваш ли се минутка слаб, объркаш ли се за минутка и… хоп, скача в душата ти. Странното тук е, че тия „висши същества“ и техните изумителни киборги са стигнали до нея тъкмо от обратната посока. Подреждайки своите научни знания, конструирайки своята космогония, стигат до твърдия извод за нейната необходимост. Това пък как се е случило? И защо? Защо, защо! — можеш ли да отговориш защо една цивилизация е стигнала тъкмо до този или онзи вид религия, без да познаваш в подробности целия й път на развитие? Важното е, че и тук факторът на зависимост се олицетворява в едно божество. Един бог, който обаче праща като най-тежко наказание не в ада с дяволите и казаните, както е било някога на Земята, защото в това все пак се съдържа простият смисъл на телесното страдание, а… в казана на осъзнатото безсмислие. Дяволски хитро намерено! И остроумно! Очевидно такава религия не може да бъде рожба на едно низше познание. Явно тя е съчинена от твърде могъщ разум, но за какво? Като средство за самоосъществяване е негодна, нима само като средство за потискане на тия бедни планетни жители? Интересно е как го постигат, как успяват да внушат на планетата своя научно конструиран бог?

През това време старият му служител разказваше вече по-конкретно, подчинявайки се на грубата ми заповед. Екологическата сфера на тази планета била особено, тясна по чисто природни причини. Близостта на луната предизвиквала постоянно движение в кората на планетата, оставяла твърде малко годна за живеене площ… (Аха, а къде се дяна богът, който праща земетресението и наводненията, стари хитрецо?) Екологическата сфера щяла да се изчерпи много бързо поради пренаселването. Когато започнала намесата на Големия разум…

— А бог? — вметнах аз.

— Бог е Големият разум — отвърна ми той мимоходом и аз бях готов да се закълна, че в този миг той ми е намигнал.

Когато започнала намесата на Големия разум, на планетата бушувала естествената за природната еволюция антинравствена вътрешновидова борба, чиято сляпа цел е създаването само на един вид. Кръвопролитни сражения, грабежи, насилия, разрушаване на създаденото, глад. Ние — каза той, — ние, служителите на Големия разум, бързо и резултатно съкратихме процеса на конвергенцията. Ние ги принудихме към единно общество, с единна вяра, дадохме на населението храна чрез справедливо разпределение на природните ресурси, дадохме му мир и спокойствие…

— Вземайки му свободата — вметна Вейо така, че аз престанах да му се сърдя.

— Отнемайки свободата на действие на сляпата еволюция, водеща цивилизацията към гибел.

— А бог? — вметнах и аз, както одеве.

— Бог — това са нравствените сили. Техният двигател и тяхната самоцел. Богът е още търсеното единство между живото и неживото в природата, той е още липсващият смисъл на Вселената.