Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— Не бива да придавате голяма тежест на думите на моя по-низш събрат. Едва ли е разбрал действително същината на мислите ви. Когато един малък ум като неговия се отрече така внезапно от собствените си знания, той е склонен лесно и безкритично да приема чуждите истини. А това, сигурно го знаете, е вредно за самия него. Ето защо нека не се отклоняваме от нашата мисия, драги гости от цивилизацията Земя!

Като произнесе последните си думи, старият „богослужител“ отново се поклони и отново само към внушителната фигура на Рони. Твърде сложни бяха в момента усещанията ми, за да се прояви моето засегнато честолюбие. Колко много беше ни казал и колко малко все още знаехме за тях! Всъщност той бе отговорил вече по същество на много от въпросите, които следваха във взаимния обмен на научната информация, а ние не знаехме дори как те разговарят помежду си.

Откровеността му, предизвикана навярно от неочаквания бунт на неговия млад колега, даваше известна гаранция за успешното продължение на срещата. Тя би могла да бъде и признак на увереност, че е спечелил битката и се е освободил от безпокойството си. Държанието на Вейо сигурно бе му доказало, че наистина няма да се намесваме в техните работи и аз търсех начин да накарам Рони да им се поклони, преди Вейо да започне да говори, за да не разкрия нашата малка хитрост. Това не беше никак просто, защото Рони си имаше своето „достойнство“ — алогични за него нареждания той не изпълняваше. Не можех просто да му кажа: „Рони, поклони се на този човек“ или „Рони, наведи се“. Заповедта трябваше да сочи някаква полезна и разумна дейност-цел, а само за човека любезността, все едно истинска или фалшива, има някакъв смисъл. Мислех и за младия бунтовник. За тежката участ, която сигурно го очакваше в края на срещата ни. Искаше ми се да му кажа нещо насърчително, но това щеше да бъде вече намеса. За още много неща мислех, докато чаках Вейо да ми се обади по радиотелефона. Рони приемаше на същата вълна и аз най-после се реших да опитам:

— Рони — казах му, — измери температурата на двата големи камъка пред левия си крак.

Камъните бяха на половин метър встрани и аз го принуждавах да направи едно полуобръщане в посока на младия киборг, да се „поклони“ само на него. Вейо пак щеше да ме ругае, но не можах да си откажа това малко отмъщение. Психороботът пристъпи леко с единия крак за опора и се наведе „ребром“ да пипне камъните с третата си лява ръка, в която бяха различните термометри. Твърде малко приличаше движението му на поклон със своята машинна рязкост, но аз се надявах, че Вейо ще се досети и веднага ще започне да говори. Вниманието ми бе ангажирано в тия няколко секунди само от психоробота и от очакването ми как ще изпълни моето отмъщение, та когато погледнах отново към нашите партньори, не веднага възприех какво е станало. Онзи, на когото Рони се „покланяше“, бе изчезнал. Изненадата парализира за миг съзнанието ми, а и самото ми зрение не бе достатъчно свикнало на безатмосферния, почти лишен от перспективата лунен простор, затова не веднага открих изпънатото като на рис черно тяло, легнало в безшумната скорост на стрела ниско над нажежената каменна пустиня. Старият богослужител навярно също бе гледал само в Рони и в неговия странен поклон. Едва сега, сигурно подсетен от импулсивната ми реакция, той се завъртя, политна като гмуркащ се плувец с късия си хобот към камъните и се понесе подире му.

— Хайде, наштеее! — провикна се в ушите ми нашият невъзможен щурман по най-невъзможния си начин. — Ти за кого ще викаш?

Но за стария бе вече късно да се вика. Другият имаше голяма преднина по време. И това надбягване, чийто страшен смисъл още не проумявахме, завърши твърде скоро. Почти веднага след като младият бе изчезнал в „крушата“ през някакъв отвор, който дори не успяхме да забележим — толкова бързо стана всичко, — старият се спря насред път. Изправи се, отново от четирикрако животно се превърна в човекоподобна фигура, тази фигура размаха деветпръстите си ръце, сгърчи се, падна, търкулна се — черен въглен върху червена жарава.

— Рони, спасявай човека! — викнахме с Вейо едно временно и после аз се чудех, че бях извикал същите думи, макар в това надбягване да държах страната на другия.

— Не го убивай! Не го убивай! — молеше после щурманът през компютъра, докато тромавият на вид психоробот летеше с луномобилна скорост над пустинята, за да сграбчи в спасителната си шесторъка прегръдка чуждото същество.