Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— Добре! — отзова се Космосът с великодушието на победителя.

— Братя от цивилизацията Земя — заекна мъчително компютърът. — Ако той… той разруши станцията… слезте на планетата и ще се убедите в истината на Големия разум! Ние бяхме определени да извършим велик опит, но ето че загубихме състезанието със силите на сляпата еволюция, която намери начин да проникне дори в самата станция. Аз не искам от вас помощ. Ние загиваме чрез самоунищожение, значи е трябвало да загинем. И все пак сега аз ви призовавам: Нарушете принципа, слезте на планетата и предотвратете свободата на злото! Заемете нашето място! Заемете мястото на разума! Сбогом, братя от цивилизацията Земя! Желая ви повече успех в самоубийственото състезание с природата!…

Как внезапно бяха се сменили ролите! Преди младият искаше намесата ни, сега този… Но защо той така изведнъж сложи оръжие? Та станцията си беше жива и могъща, както и преди! Сигурно щеше да съумее да се пребори със собствените си бунтовници.

Много въпроси останаха без отговор, безброй наши въпроси и все пак поне тази част от картината като че ли се поизясни. Навярно някаква цивилизация, стигайки до определена космогония, е решила някога в естествената си битка с природата да извърши един гигантски експеримент с цяла друга цивилизация, стояща на по-нисък етап в развитието си. Трябва да е била много отчаяна от прозренията си тая висша цивилизация, за да се реши на такъв експеримент. Конструирала е тази станция. Конструирала е най-важното: подходящи същества да осъществяват идеята й и се е отгеглила да изчака резултата. Защото такъв експеримент трае много-много векове. Всъщност, ако те са се съобразили със закона за свиване на времето, за тях, експериментаторите, сигурно това не би траяло толкова дълго. Нали и ние се съгласихме на сто и петдесетгодишната раздяла с киборгите, благоразумно премълчавайки, че тия сто и петдесет години щяха да бъдат сто и петдесет само за земните и планетните жители. Ние, астронавтите, щяхме да пошетаме със звездолета си още някоя и друга година из Галактиката и ето че договорният срок ще е изтекъл. Киборгите поради своето устройство, машинното си дълголетие и вероятната си способност към самовъзстановяване не усещаха пространството — време като нас, чисто биологичните единици. Затова и бяха пропуснали да се съобразят с този факт.

А къде ли се намираха техните създатели? Не са ли помислили, че като са толкова далеч, ще загубят контрола и над самия експеримент? Но каза ли ни действителната истина старият киборг? Не е ли възможно да няма никакъв експеримент, а киборгите, освободили се от своите родители, или дори унищожили ги, просто неизбежно е трябвало да потърсят една нова основа за себе си, подчинявайки тази планета, самообявявайки се за нейни богове? и после… после обвинили веднъж природата в слепота, те са затворили собствените си очи за нейните истини. Системата от знания, заложена в тях, с течение на времето, както всяка система, е почнала да остарява, превърнала се е в схема, несъответствуваща на новото развитие на нещата. А това, че дори по-низшите киборги, или именно те, в които не е била заложена ръководната схема на знания, са почнали да се развиват, след като един критичен заряд от възприятия на действителността внезапно и революционно ги е превърнал в самостоятелно мислещи същества, само още веднъж доказва несъстоятелността на теорията, че материята била загубила своите продуктивни сили. Доказва го по един великолепен начин и колкото по-скоро го научеха ония земни философи, привърженици на тази теория, толкова по-добре щеше да бъде…

Да, ето как дори в едно изкуствено създадено същество биологичното е способно да направи своя революционен пробив в схемата на предварителната програмираност. И то трябва да се каже на някои, да го знаят… Много още неща трябва да се видят, да се премислят, да се кажат на Земята, а това чудовищно време, което ни отделя от нея, ще ги занесе там вече закъснели или просто ненужни, или просто няма вече да има кому да бъдат казани — и това е възможно. Но ние ще се върнем тук. Все пак сигурно ще се върнем, скоро ще се върнем, едва ли ще съм остарял с повече от десетина години тогава, дано да съм поне поумнял… И дано злокобното пророчество на стария киборг тогава не се сбъдне! Не, не вярвам, макар и ние, на звездолета, да сме станали вече една такава малка, без своя почва цивилизация. Но ако намерим тука братя, все пак ще бъде хубаво… Всъщност… всъщност пак започват въпросите, безкрайните като времето и пространството въпроси…