Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Умен беше тоя черен дявол! По-оправдателно и същевременно по-антирелигиозно определение на религията едва ли можеше да се даде. Но изумителното бе, че този колосален ум сам бе решил да открие и постави граници за себе си. Или може би те и нему са поставени, за да бъде все пак държан в подчинение? И аз сега се запитах напълно закономерно: Ако това са киборги, то киборгите действително ли са мислещи същества, или са неспособни да отидат отвъд дадените им знания и определеното им поведение? Но тогава ще бъдат роботи, а не киборги. Защото да бъдеш мислещ, не означава само да стигаш до верни умозаключения. То предполага и способността в даден момент да отречеш достигнатото знание, да се хвърлиш презглава пряко повелите на разума в новото незнание, за да търсиш там нещо друго. Земните диктатори и свещеници винаги са били умни и красноречиви като този киборг, земните гении винаги са били безумци.

— Служим си още със силите на страха — отговаряше старият киборг сега на въпроса на Вейо как стимулират развитието на нравствените двигатели. — Страхът от нейните тайни е единствената бариера пред неразумния стремеж към откъсване от природата. От време на време, когато у населението се натрупа критичен заряд еволюционна енергия, след което тя се превръща в разрушителна, ние я отслабваме чрез разреждането й. Големият разум отдавна е открил в зародиша на високоразвитите организми фактора на злото. Наречен е така, защото той диктува инстинктите на конвергенцията във вътрешновидовата и междувидовата борба у живите същества…

Аз още веднъж потръпнах от действителната реалност на техните знания, от пресметливата жестокост, с която ги прилагаха. Критичният заряд еволюционна енергия бе всъщност революцията и те бяха открили начин да я убиват още в самия организъм на индивида.

— Големият разум — продължаваше равно и спокойно неговият говорител — е открил средства да разпознава фактора на злото, да му въздействува отдалеч. Пак повтарям: ние не убиваме, не сме способни да си служим с насилието. Ние само им показваме преждевременно пълния образ на безсмислието, към което са тръгнали, водени от инстинктите си. Тогава носителите на злото сами се убиват. А самоубийството е вече нравствен акт. Така на планетата остава само онова, което е годно за нравствено развитие…

— Не те разбрах — рече компютърът-преводач.

— Божиите кравички — рекох аз насмешливо, отърсил се окончателно от внушението на логическите му конструкции.

— Как го постигате в масов мащаб и от разстояния? — запита Вейо, който не забравяше плана на своя деликатен разпит.

— Това е една от висшите тайни на нашето битие. За нея нямате право да питате. Но ти преди това като че ли отново попита за бога. Ще ти кажа: богът е Големият разум. Но богът, това е още и тайната на битието. Една цивилизация може да бъде обединена само от една тайна и може да бъде ръководена само от Големия разум. Ако вие поискате да ни унищожите, ще унищожите тайната и разума на тази цивилизация.

— Но ще й върнем свободата да търси друга тайна и друг разум — казах аз вече с чувство за превъзходство. Но веднага се запитах:

Не правехме ли същата грешка като тия киборги? Не, не я правехме! Те се опитаха да ни спрат, изваждайки пред очите ни злото, което лежи в самите нас, а после поискаха и да ни накажат, показвайки ни безсмислието в неговия най-убийствен лик. И все пак не ни спряха. Но какво доказва това — нашето превъзходство? Или тъкмо обратното? Какво представляваха все пак киборгите? Не, безсмислено е да се връщам пак към изучаваната някога теория на психотехниката — щях да си припомня само проектите за наши човешки киборги. И все пак… кое бе накарало хората да се отрекат от тях? Не ли това, че те щяха да действуват прекалено разумно, пакостно стриктно в границите на достигнатите знания? Един абсолютно разумен човек действително ли е разумен?

Някъде сред бурната дискусия, която отново се развихри в мозъка ми, изплуваха нечии забравени гласове. „Принципа на надеждата! — крещяха те, надвивайки другите. — Принципа на надеждата, който хората не смогнаха да конструират в нравствения модел на киборга!“

Да, това като че ли беше; изплашил се е човекът от своето свръхчовешко дете! То щеше да бъде сто пъти по-умно и по-нравствено от него, но нямаше да притежава принципа на надеждата, защото не е възможно, изглежда, тоя принцип да бъде изолиран и програмиран отделно от общия принцип на обществото. Изплашило се е това странно и глупаво същество, че киборгът ще му отнеме свободата да действува против разума, против достигнатите вече истини, че ще го спре в неговия бяг подир химерите. Защото въпреки осъзнатото безсмислие той, безумният човек, иска да търси смисъла. Той може и да знае, че ще загуби състезанието; че не ще стигне пръв на финала, и въпреки това продължава да тича с всички сили по своята спираловидна, пък нека тя да е с гибелен връх писта, да тича и… да се надява, да се надява, да се надява! А на какво? На какво се надява бегачът, когато знае, че до него на старта е застанал абсолютният световен шампион? И надява ли се въобще, или ей тъй просто…