Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— Слушай, Вейо, та картината е вече доста ясна! Една върхушка или някакви „висши същества“ държат в плен цялата планета. Съответната йерархия на култа — бог, висшите му жреци, стари и млади служители… Богът им е примитивен до немай къде, доказват го със земетръсите и с наводненията. Значи, населението на планетата е твърде назад в развитието си, щом са му създали такава примитивна религия. На мен, да си призная, то вече не ми е интересно. По-интересни са ми тия двамата и особено техните господари. Затова дай да ги принудим да ни се покажат!

— Хайде да оставим ентусиазма си за после — не можа да не ме уязви моят приятел. — Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да дам думата на другия? Аз от своя страна бих те помолил да внимаваш с въпросите си и да не забравяш директната линия.

Вдигнах обидено рамене, но това никой не забеляза, защото скафандърът ми не помръдна. „Старият служител на бога“ вече се навеждаше в отговор на Вейовата покана. Поклонът му бе оправен към Рони, натам засочи после и хоботът му.

— Аз се радвам — започна той, — че нашият могъщ гост от планетата Земя мисли правилно, мисли както подобава на едно висше същество, а не като нашите по-низши събратя…

— Честито! — засмя се Вейо по директната връзка.

Не съм лишен от чувство за хумор, но след като Вейо вече бе ме обидил, това не успя да ме развесели. Рони посрещна комплимента с невъзмутимостта на древноиндийски идол. Една дума да му кажех обаче и шестте ръце щяха да смачкат гумените кокали на тоя надменен стар богослужител. Страшно ми се прииска да изрека тая дума.

— Упълномощен съм да кажа цялата истина. Аз ще ви говоря с езика на Големия разум — продължи старият богослужител, но аз естествено вече не му вярвах; щеше да ни говори с езика на своя бог, макар че така бяхме установили в речника на компютъра названието на науката. — Моят млад събрат не може да говори на тоя език, защото не притежава нужните знания. Затова той си позволи и да произнесе тук две големи неистини. Първо, ние сме отнели на жителите на планетата една-единствена свобода, свободата да осъществяват насилие…

— Спрямо кого? — вметна Вейо, а все още обиденото ми съзнание улови нотка на приятелско благоразположение в бездушния тембър на компютъра. Та не забеляза ли Вейо, че той се изтърва, че той не каза „бог е отнел…“, а „ние сме отнели“?

— Да осъществяват насилие спрямо себе си и спрямо природата — отвърна старият богослужител. — И, второ, ние самите не можем да си служим с насилието. Бог не си служи с него, не е дал това право и на нас. Не е вярно, че той се е опитвал да ви унищожи.

— Нашите впечатления са други — рекох аз с цялата язвителност, на която съм способен.

— Аз говоря истината. Бог само ви показа истинския образ на насилието, което лежи в самите вас, като във всички живи същества; то е ужасно и винаги безсмислено в своята жестокост. Това той прави от време на време и при жителите на планетата… Образът на насилието, заложен в тях от самата природа, и образът на безсмислието, това са единствените наши средства да поддържаме реда на планетата. Ние сме създадени, за да служим на тази планета, да поддържаме нейния живот, да й осигуряваме щастие. Ние нямаме личен живот, а този млад служител се показа недостоен за мисията си. Вие видяхте, че той се стреми да прояви себе си, че търси осъществяване на някаква своя си истина, която да донесе само на него някакво друго щастие. На това ние нямаме право. Нашето щастие е щастието на планетата…

Страшно високопарни ми се сториха думите му и неприязънта ми към него се засилваше — знаем ги тия стоманени, самоотрекли се уж служители на култове и религии, неведнъж човечеството е пъшкало под ярема на тяхното безогледно, фанатично „безкористие“! Но изведнъж той заговори по съвсем друг начин и ме обърка. Сякаш не говореше някакъв богослужител, колкото и просветен да е, дори думата „бог“ вече не спомена.

— Големият разум е установил, че средно погледнато Вселената е една и съща във всички точки и всички свои посоки. Той твърди още, че еднообразието е основен принцип за неживата природа — започна старият киборг втората част на своята дълга реч. — Големият разум познава и други цивилизации, той е обобщил опита на много цивилизации. Всички те си приличат в общия принцип, защото тази част на Вселената е загубила отдавна своята продуктивност. Тя само развива и натрупва онова, което е създадено. За да го погуби в определен момент, без да създава нещо принципно ново на негово място. Големият разум е открил причините за развитието и гибелта на цивилизациите. Вие също навярно ги познавате, щом сте се доближили до истината за ненамеса в развитието им. Но чрез нас може би ще стигнете до цялата истина. Ето как изглеждат тези причини! Имаме определена винаги затворена природна среда, в която се заражда и развива животът — (Земните учени я наричаха екологическа ниша или сфера!) — Когато един органичен вид пренасели и поради това изчерпи подхранващите го запаси на своята сфера, той е обречен на гибел. Но органичните видове са много и те водят борбата не сами помежду си, а и вътре в себе си. В тая борба те се изтребват взаимно и взаимно се нагаждат, докато се получи онзи вид, който е годен да продължи развитието си. — (Земните учени наричаха това нагаждане „конвергенция“) — Развитието върви винаги по една стесняваща се към върха спирала, но върховете на две спирали са несъвместими един с друг, защото са съперници в своята природна среда. Затова борбата и нагаждането продължават. Така е не само при низшите същества, така е и при висшите цивилизации. Но докато при низшите организми движещият механизъм на развитието търси най-приспособения към затворената природна среда вид, при мислещите същества този механизъм ражда стремеж към независимост, към откъсване от средата, в която са се родили. Но на върха на спиралата ги очаква гибел, защото откъсването е невъзможно. Влязат ли две цивилизации във връзка помежду си, те веднага стават съперници в екологическата сфера и или ще се унищожат една друга, или по принципа на конвергенцията ще се превърнат отново в един само вид, който пак ще поеме пътя към върха на своята спирала, където пак го очаква гибелта. Големият разум твърди, че този биологичен двигател на развитието по спиралата е остатък от някогашното състояние на Вселената. Някога той е бил част от нейния продуктивен механизъм, изпълнявайки определени регулиращи задачи. Но след като тя е загубила творческите си способности, той е замръзнал в своя механичен кръговрат. Останал сам, без уравновесяващото противодействие на някогашните творчески двигатели, сега той предизвиква само намаляване на разнообразието и води към унищожение онова, което природата вече е създала. Тая обезсмислила се и вече пагубна роля на еволюционния двигател обаче не може да бъде осъзната от никоя цивилизация като цяло, защото цивилизацията си остава подчинена на природата. Осъзнават го само служителите на Големия разум. Ето защо те искат да предотвратят или поне да отложат гибелта на тази планетна цивилизация. Това те правят, като задържат процеса на откъсване от природната зависимост, като потискат този рудиментарен двигател на еволюцията, като поощряват развитието на вътрешните нравствени сили, за да могат те да противостоят на сляпата жестокост на природния антисмисъл…