Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Ето че отново опряхме до древния, но незагубил и на Земята още своята острота проблем, който инстинктивно противопоставяше природното на създаденото от човека! Но този път — откъм обратната му страна. Една изкуствено създадена биологично-кибернетична система внезапно заемаше страната на природното, което стои далеч, далеч по-ниско от него. А ние пак трябваше да решаваме кой има право — верният на себе си киборг или киборгът, решил внезапно, кой знае по какви причини, да се отрече от собствения си смисъл? Възможно ли бе изобщо това? А как ще вземем каквото и да е решение, преди да сме научили становището на техните пък създатели? Но нали е напълно мислимо тия по-висши същества съвсем да не са по-висши от своите създания? Даже тъкмо така би трябвало да бъде, както закономерно би се случило и с проектираните на Земята киборги. Защото киборгите автоматично се превръщат в една друга, самостоятелна цивилизация. Тогава?

Забележката на Вейо отприщи в мен толкова въпроси, че той загуби търпение да чака реакцията ми и отново се превключи в компютъра. Рече дипломатично:

— Щом си стар служител, сигурно ще знаеш повече, но нека после чуем твоите знания. Сега не се намесвай. Сега от него искаме да чуем по какъв начин богът принуждава планетните жители да вярват в него.

— Той периодически кара планините да се тресат и да изригват, а водите да излизат от бреговете си и да поглъщат труда и жилищата на населението. Праща им страшни зверове, убива непокорните жители…

— Не е такава истината — прекъсна го пак старият служител, но възмущението не пролича нито във външния му вид, нито в машинната интонация на компютъра. — Младият служител е неточен. През цялото друго време богът им изпраща щастие…

Тук поставям с лека ръка думата „щастие“, както бързо и лекомислено си се употребява и от човека, а тогава ни бяха потребни повече от двадесет минути, докато разберем, че старият киборг има пред вид същото неясно като представа нещо, което ние назоваваме щастие. След този колкото напрегнат, толкова и безплоден труд Вейо призова сърдито:

— Не го прекъсвай, ти казах! После ще ни кажеш ти своята истина. Какво получават станцията и богът от планетата и нейните жители? Каква изгода имат, за да ги държат в робство?

Дълго не получихме отговор, макар Вейо да повтори и потрети въпроса си. Имах чувството, че старият киборг сега злорадствува, и се безпокоях за младия, който ми ставаше все по-близък; ядосвах се над провокационния въпрос на щурмана.

— Нищо — проговори най-после той. — Нищо. Аз поне не знам. Аз живея със съзнанието, че ние служим на жителите на планетата.

— Тогава какво искаш от нас?

— Да завземете станцията. Да унищожите бога, за да се върнат жителите към своето естествено развитие. Те се нуждаят от свобода.

— Какво е свобода? — продължи Вейо да го провокира.

— Жителите на планетата се нуждаят от възможността да осъществяват волята и желанията си.

— Много ли служители на бога мислят като тебе?

— Не — отвърна веднага той; изглежда, не умееше да лъже също като нашите психороботи, или пък смяташе, че не бива да ни лъже, но бързо добави: — Слезте на планетата и ще се убедите, че казвам истината.

— Кое ти дава основание да мислиш, че истината е на твоя страна, щом тя има толкова малко застъпници?

— Вашето идване при нас — гласеше категоричният отговор. — Вие съществувате извън бога, значи, той не е навсякъде. Той се опита да ви унищожи и не успя, значи, не е всесилен. Това ме накара да видя истината.

Без малко щях да изръкопляскам, но Вейо побърза да каже:

— Всеки бог е всесилен за ония, които вярват в него; докато вярват, той им е нужен. Всеки сам се освобождава от ненужния му бог. Това е закон на развитието. Да говори другият!

— Вейо! — изкрещях му, без да съм превключил на директната връзка, така че и онези оттатък ме чуха. — Нямаш право да даваш оценки! Това е вземане на страна…

— Ти не вземаш ли страна? — отвърна ми той също така рязко, но бързо съобрази и рече през компютъра: — Моля за няколко минути пауза. — Изключи го и вече свободно се нахвърли върху ми: — Ти още отначало застана на страната на единия, преди да си изслушал другия. Не виждаш ли колко са му халтави позициите? Това, че неговата истина съвпада с някои наши разбирания, не означава, че тя е вярна за планетната цивилизация, която не познаваме. Ти сигурен ли си, че тия наши разбирания не са относителни?

Аз се канех вече да заругая, когато съзрях дясната си ръка да се вдига в заканителен жест към космолета ни. Това ме сепна. Дано само оня стар хитрец не бе се досетил, че не Рони разговаря с тях! Рекох възмутително: