Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— Ти си представител на жителите на планетата?

— Не, аз съм служител на бога.

— Така ли изглеждат жителите на планетата?

— Не. Те не могат да живеят извън планетата. Аз съм млад служител на бога. Този до мен е стар служител на бога.

Работата не излезе толкова проста, колкото бе се поискало на въображението ми, захранено някога с примитивните схеми на приказките. Вейо запита:

— Как изглеждат висшите същества на станцията?

— Не знам. Аз нямам право да ги виждам. Нека да ви отговори старият служител на бога.

„Старият служител на бога“ отвърна, без дори да помръдне мравоядския си хобот:

— На този въпрос не съм упълномощен да отговоря.

— А как изглежда богът? — намесих се най-после и аз.

— Само висшите същества общуват с него. Ние не сме в състояние да го виждаме.

Ах тия „висши същества“, да ми паднеше някое от тях!

— Богът какво…

— Стига с глупавите си въпроси! — прекъсна ме Вейо, а сам запита: — Богът на станцията ли се намира, или извън нея?

— На станцията.

— Извън нея.

— Кой кое твърди?

— Аз, младият служител на бога, казах, че той е на станцията.

— Той е ето там! И навсякъде! — каза старият му служител, като посочи най-напред слънцето, а после направи с деветпръстите си ръце кръг около себе си.

Погледнах към изригващата огън паст в черното небе над главите ни и потръпнах. Да, този бог беше твърде реален! Нали и човечеството цели хилядолетия е боготворило своето слънце, докато разбере, че то е повече негов враг, отколкото доброжелател, че то е оня тиранин родител, който не позволява на детето си да излезе извън къщи, заставяйки го да живурка послушно под двестакилометровия въздушен покрив на своя мъничък дом. Старият му служител имаше право — един бог не може да се намира в някаква станцийка, той е винаги „навсякъде“. Но религиозно невежество ли бе твърдението на младия, или прозрението, че богът съществува само чрез своите служители?

— Жителите на планетата вярват ли в него?

— Вярват — отговори ни единият от двамата; не разбрахме кой, защото не получихме контраотговор. Значи бяха на същото мнение.

— Щом вярват в него, те имат нужда от него — рече Вейо.

Възмутих се, но трябваше да го преглътна — в края на краищата не бяхме тука, за да водим спорове помежду си!

— Той ги принуждава да вярват. Ако те бяха свободни, щяха да го отрекат.

Моят хоботест приятел отново спечели симпатиите ми, а Вейо направо се заяждаше с него:

— Защо ти се наричаш служител на бога, щом го отричаш?

— Ние сме създадени като служители на бога.

— Как така създадени?

— Не знам — отвърнаха му. — Ние сме създадени от самия бог, за да му служим.

Нещата съвсем се объркваха. Моят бунтуващ се приятел се отричаше от своя бог, а едновременно с това твърдеше, че бил създаден от него. Но това явно не беше простото въставане на сина против бащата, тук ставаше дума за същината на цяла цивилизация и Вейо — едва сега го разбрах — натам насочваше предпазливо разговора:

— На станцията ли сте създадени, или на планетата?

— На станцията. Повтарям, ние никак не приличаме на жителите на планетата.

Монида щеше май да излезе прав за двете цивилизации.

— Какви са ви отношенията с жителите на планетата?

— Ние управляваме живота на нея. Ние, младите служители, обслужваме само станцията. Старите служители…

— Той притежава знанията на млад служител и не може да ви каже онова, от което се интересувате — прекъсна го старият му колега.

В шлема ми леко изпука, Вейо се обаждаше по директната връзка, изключвайки компютъра.

— Слуша ли внимателно? — запита ме той. — Не ти ли се струва, че това са нещо като киборги? Създадени са на тази малка станция, там има някакви по-висши същества, вероятно техните създатели… виж им само и устройството!

Киборги! Стародавната земна мечта за кибернетичния организъм, за идеалното срастване на природното с машинното, за тая свръхчовешка раса, освободена от биологичните си несъвършенства, способна да живее безпрепятствено и неограничено дълго дори в условията на космоса?! Една мечта колкото стара, толкова и оспорвана! Защото срещу нея се възправяше вледеняващият въпрос, как биха се отнасяли нашите неизмеримо по-съвършени рожби към собствените си родители? Никой не би имал дързостта да даде предварителен отговор на този въпрос. Самите машинни мозъци, с които си служим толкова отдавна, достатъчно често ни изненадваха с решения за действия, чиито мотиви понякога и за месеци не успявахме да разгадаем. Спасяваше ни само това, че благоразумно бяхме ограничили възможностите на тия мозъци да изпълняват решенията си без съгласието на човека. Да, твърде скоро бе настъпило времето, когато човекът се е видял принуден да издаде строги закони в роботехниката. Но един създаден вече кибернетичен организъм, един киборг, дори от най-примитивен тип, моментално би се изплъзнал от човешката власт, защото той ще бъде нещо повече от всяка машина и нещо повече от всеки човек. Наистина представата, че едно такова същество би било способно да осъществява решенията си със същата електронна бързина, с която ги взема, е в състояние да превърне в бял ужас всичките ни розови мечти по него! Моят млад партньор нагледно го доказваше, ако предположението на Вейо излезеше вярно. Но тогава — чия страна трябваше да вземем сега? На изкуствените или на естествените биоконструкции? На умната нравствена и духовна рожба на една висша цивилизация, превърнала се вече в нещо самостоятелно? Или на ония неизвестни ни още планетни същества, които сигурно не надвишават кой знае колко животинския стадий, щом приемат още властта на някакъв бог?