Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Координаторът обърна глава към мене предпазливо, но без боязън. Навярно само се пазеше да не смути работата на апаратурата. Лицето му беше спокойно с онова негово спокойствие, което приличаше на постоянното, равно и ненатрапчиво светене на индикаторите, когато отчитат в границите на нормалното. Направих му знак да мълчи, защото тъкмо сравнявах картината на ензимните осцилации с данните от последния преглед.

— Усмихваш се, докторе! — рече той.

— Защо не? — отвърнах аз и разширих усмивката си, сякаш завъртях копче на усилвател.

— От една седмица не съм виждал усмивка около себе си.

Помислих, че може би това именно е нарушило биохимичния ритъм в клетките му, но електронният диагностик едва ли щеше да направи такъв извод. Изключих го и запитах с небрежна деловитост:

— Какво сънува?

— Какво може да сънува човек, глупости разни! — измърмори той, навличайки ризата си. Нетърпението като че ли не идеше от неговия суров и мъжествен глас, а от пластичния танц на великолепните мускули, които се разиграха при движението на ръцете му. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай! Нямам време за дълги прегледи.

— Един координатор трябва винаги да бъде по-дълго преглеждан. Та… какво сънувахме този път?

На тоя космически кораб само аз имах удоволствието да виждам първия астропилот и координатор на експедицията смутен. И то всяка сутрин. Защото всяка сутрин му задавах същия въпрос, както го задавах и на останалите членове на екипажа.

— Казах ти: глупости! Някакъв човек, но не беше и човек, някакво същество, много едро и много силно, беше в скафандър, един особен скафандър, такъв не съм виждал. Аз спях и то ме дърпаше за крака. Събудих се и то ми казва: хайде да се преборим. Малко се уплаших, най-вече от скафандъра му, но се хванахме да се борим… Е, борихме се значи и… — Фосфорният цвят на спокойствието му едва забележимо потъмня, стана розов някъде към ушите. — И после изведнъж се оказа някаква жена…

— И не беше в скафандър — вметнах аз, издевателствувайки.

— И… после нещо пак ме дръпна за крака, обръщам се, пак същото същество, в скафандъра, а жената я нямаше, и пак казва да се борим, и аз пак скочих, и то протегна ръка към мене и гледам — ръката му влиза в гърдите ми, в сърцето, влиза като нож. Не ме заболя, но се уплаших и се събудих. — Той си пое дъх и с облекчение изрече: — Това е. Както виждаш, съвсем нормален сън за ситуацията, в която се намираме.

— Точно така! — потвърдих аз. — Един въпрос още: ти наистина ли спеше, когато видя това същество? Имам предвид първия път.

— Разбира се! Тоест, да си призная, не съм съвсем сигурен.

— А още по-точно? Нека не скриваме нищо, особено в ситуацията, в която се намираме! — натъртих аз на думите му.

— Прав си. При второто дръпване, след случая с жената, аз се събудих; отначало само имах чувството, че се събуждам, но не бях буден, сънувах всичко, а после действително се събудих и втората ми борба с неизвестното същество беше съвсем реална, искам да кажа, знаех, че е нереална, че това е може би халюцинация или… как беше… ей… ей…?

— Ейдетическа представа.

— Да, именно! Имах съзнанието за това; бях буден и знаех, че всеки миг мога да се освободя от видението, но, пак съзнателно, исках да видя добре това същество, да го огледам и да премеря силите си с него. То изчезна от само себе си не защото се събудих и не защото се изплаших, просто изчезна в мига, когато ръката му влизаше в гърдите ми, и аз съжалих, че изчезна. Нямаше събуждане след това, аз стоях прав насред стаята.

— В колко часа беше?

— Забравих да погледна, но трябва да е било между седем и седем и петнадесет.

Аз гледах лявата си ръка и съобразявах колко пръста би имала тя, ако на същото разстояние в свободните полета на дланта се поставеха нови пръсти. Щяха да станат осем или девет. В седем часа и пет минути (бях вече станал от леглото) една ръка с девет пръста се протегна през огледалото на тоалетката и ме хвана за шията. Отбелязал съм рефлективно точното време, защото при опита ми да откопча деветте пръста от смъртоносната хватка виждах хронометъра на китката си.