Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Отново обхождам с поглед осмината. Не, не ни вярвайте, приятели! Не бива да имаш доверие на уплашения! Страх ни е от вас, ужасно ни е страх! Затова не бъдете наивни. Колко е приятно да си наивен, колко е тежко да не си наивен!… Всъщност имам ли право да мисля така за моите астронавигатори? С какво са се показали неподготвени за мисията си? С това, че почнаха да виждат разни ужаси, в които се е събудил инстинктът за самосъхранение? Моите астронавигатори! Как само ги наричам, а всеки един от тях е два пъти по-стар от мене. Но аз нося отговорност за живота им и често имам самочувствието, че аз мога да им бъда баща, не обратното. Навярно съм смешен с това самочувствие, но те са достатъчно тактични да не ми го показват.

В разширената част на залата-длан, където би трябвало да почва китката на ръката, се възвисява пултът на главния електронен мозък, или Гемо, както го наричаме галено, с инстинктивната благодарност към тая машина, без която нашето съществуване в Космоса би било немислимо.

Дежурен програмист на Гемо днес е щурманът Вейо, а до него седи координаторът. Той казва:

— Как е самочувствието? Нашият лекар се е поизплашил. Заради виденията ни. Аз му казвам: какъв стрес бе, човек? Я ме виж, само една опорна точка ми дай, както е рекъл Архимед, и аз ще отнеса тая планета на гръб чак до нашата майчица Земя…

Явно, решил е кураж да ни вдъхва. Но освен себе си аз не забелязвам друг да се нуждае от кураж. Всички са почти свирепи в своята съсредоточеност. Амбицията е велико нещо, няма да я пречупят някакви си безплътни видения, колкото и страшни да са.

— Мисля, че скоро ще имаме опорна точка — казва Зонен, оня, когото тая сутрин бяха обесили със собствените му черва; измърморва го с небрежна самоувереност и се навежда над компютъра си.

— Страшно си беше! — обажда се Корел. — Както си седиш в клозета, изведнъж да се появи някакво чудовище и да те захапе за крака тъкмо когато си най-беззащитен!

Другите се засмиват. Когато едно явление се окаже всеобщо, по-леко му става на човека, не е като да го криеш в себе си и да се съмняваш в душевното си състояние.

— Да почнем ли? — пита координаторът, решил очевидно, че моментът вече е благоприятен за делова работа.

„Да почнем ли“ означава тука, където са събрани само специалисти от най-висш разред, нещо, което на страничния наблюдател би се сторило почти нечовешко. Хората изведнъж като че ли престават да бъдат хора, сливат се с машините си, заговорват така, че ти е трудно да разбереш кога говори човекът, кога говори специализираният компютър пред него, съобщавайки поисканите сведения или решения, и кога се обажда неговият психоробот, изправен като часовой зад гърба му. Няма хумор, няма емоции, няма я мелодията на специфичната модулация, няма подтекст или двусмислици — всичко това е изчистено от езика на нашите заседания; остава само голата логика със строгата аскетичност на нейните закони, изразена в еднозначни понятия, та да не се допускат никакви недоразумения. Мненията се срещат кротко във въздуха, невидими, но осезаеми, или се сблъскват със сух репродукторен трясък, но във всички случаи полетяват към пулта на програмиста, за да излязат след малко от изходния отвор на Гемо като завършен алгоритъм или като разрешение на спора.

Това „Да почнем ли“ все още ме стряска и вцепенява. Изглежда, че ми са необходими още не едно десетилетие живот, за да се науча да изключвам в себе си като в автомат своята жива човешка реч, своите млади страсти. Затова моето изказване, което винаги е първо, служи тука за преход и предизвиква последните усмивки по твърдите устни на астронавигаторите, преди те окончателно да се вкоравят, подемайки своята машинна мелодия.

Докладвам. Пак се опитвам да говоря като другите и пак не успявам. Сега обаче това не ги забавлява. Виденията са ги разтревожили, защото не са обикновените космонавтски халюцинации, с които те отлично се справят чрез опита си в автотренинга. Пък и аз редовно проверявам тази им способност и я поддържам със специални упражнения. Сега те ме слушат необикновено внимателно. Зонен дори диктува тихичко на компютъра си данните, които съобщавам — да, не е приятно да те бесят със собствените ти черва! Казвам, че виденията са започнали веднага, след като сме слезли на втора карантинна орбита около планетата, между нея и спътника й. Тая луна — сякаш съм я повикал — изплува на екрана отдясно — една червеникава топка, колкото човешка глава. Още е далеч от нас, иначе никак не е малка. Всички я гледат сега, но оттам нищо не ни застрашава. Значително по-голяма от земната Луна, тя също няма атмосфера, няма нито един вирус на повърхността си. Пространството около нас продължава да е чисто; не е уловена и следа от някакви микроорганизми. Единственото, което още можах да направя преди заседанието, бе да проверя местоположението на кораба през трите сутрини в момента, когато са се появили виденията. Корабът се е намирал в перигея на орбитата си около планетата и точно срещу нейния втори, засега още невидим спътник. Съобщавам координатите и виждам програмистът да ги предава на Гемо.