Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— Лекарят ни е още твърде млад, затова е така нападателен — обади се Крамер, планетологът.

— Е, да, млад съм, простете — озъбих се аз. — Вие, разбира се, имате по-голям опит в срещи с други цивилизации.

Заяждането ми не беше никак на равнище, дори би могло да се нарече просташко, но този път то предизвика добродушен смях. Координаторът каза:

— Докторът, изглежда, е успял вече да се озвери и без бокса. Ще бъде добър партньор. Избирам те за свой партньор, докторе, съгласен ли си?

И той вдигна над пулта своите свити юмруци, големи колкото сондите-гюллета, с които от няколко дена обстрелвахме планетата. Наистина нямах никакво основание да се радвам, че предложението ми за този вид спорт се оказа прието. Моята медицина отдавна бе доказала, че именно във възрастта на нашия първи астропилот човекът достига върха на физическата си сила.

— А сега, струва ми се, можем вече да почнем нашето редовно заседание — каза координаторът.

В седем без пет седях напълно облечен на леглото си в моята мъничка спалня и съзнателно разсейвах мислите си. Не исках чрез инстинктивна концентрация да попреча на ръката да се появи отново. Какво точно очаквах, всъщност сам не знаех. Едно повторение на видението би ме объркало. Досега повторения нямаше, затова бях, общо взето, спокоен за психическото състояние на моите астронавигатори, пък и на моето собствено. Точното повторение би означавало създаден вече комплекс, ако не решим, че на оная синьорозова планета седи някой, който си представя все едно и също и го праща телепатически на един и същ човек — нещо, поне за нашите възможности изключено, когато не съществува предварителна взаимна тренираност на индуктора с перцепиента. Защо тогава гледах в огледалото?

То отразяваше част от стаята и половината от могъщите метални гърди на Рони, който стоеше в своя ъгъл. Тия гърди ми вдъхваха както обикновено чувство за сигурност, макар тази сутрин да бях изключил психоробота. Временно бях го умъртвил, за да си спестя неприятния електрически шок. Разбира се, за това бе необходимо решение на астронавигаторския съвет. Без негово съгласие не можеше да бъде изключен нито един психоробот на кораба, защото те са толкова важни и необходими, колкото и самите хора. Изключването им е равнозначно на убийство на член от екипажа. Отворите на двигателната им апаратура са бронирани и с индивидуални, секретни ключалки, чиито ключове се съхраняват в главния сейф на кораба. Този сейф пък може да бъде отворен само от Гемо, след като той получи съответния сигнал от всичките девет лични компютъра, тоест от целия екипаж. Не бива да мислите, че това е така устроено поради липса на доверие в хората. Психическите разстройства при продължителни полети извън нашия звездолет, който ни предлага почти всички земни условия за живот, са все още твърде чести и тази мярка е само една от хилядите, осигуряващи безопасността — на всеки разузнавателен полет.

Не, не биваше да гледам и в огледалото! Това все пак е някакво, макар и минимално съсредоточаване. Часовникът вече показваше седем и една минута. Какво ли правят сега на звездолета, какво правех аз на звездолета по това време? Два месеца само, откак бяхме излетели, а ми се струваше, че са минали години. С такова напрежение бяха изпълнени тия месеци, с такова неистово очакване на срещата с петата планета. Защото единствено откъм нея звездолетът бе зарегистрирал някакво излъчване от неприроден произход. То ставаше все по-силно с приближаването ни, нарастваше и радостта ни, докато влязохме в първата карантинна орбита. Като приветствени салюти полетяха сондите ни към нея, за да изсипят след началните, запалили ни до възторг данни, един поток от неясни сигнали, пълни с тревогата на негостоприемното неизвестно. Беше някаква каша от неразличими звукове и повредени фотоизображения, която изливаха върху радостта ни тия наши сонди. А предавателите им бяха достатъчно мощни, за да се допусне, че незначителното магнитно поле на планетата би могло да им попречи. Очевидно някаква силна станция веднага улавяше дължината на вълната им и се вмесваше със смущаващи сигнали на същата вълна, докато след няколко часа успееше с неизвестни средства да накара сондата изобщо да замлъкне.

Монида казваше, още когато бяхме твърде далеч от планетата: „Имам чувството, че около нея се движи още нещо, че тя не е само с една луна, просто го усещам.“ Координаторът му вярваше, защото знаеше, че нашият евристик никога не се е лъгал в предчувствията си. Или самата му професия бе изострила до невероятност тая негова способност инстинктивно да предугажда феномените, или пък именно тя бе предпоставката за това високо и рядко призвание. Без тая способност евристиката въпреки най-съвършените математически методи и помощта на конгениалните електронни мозъци би си останала безкрила като наука. Седмица по-късно, когато бяхме толкова наближили, че точността на изследванията ни позволяваше това, апаратите регистрираха присъствието на още едно материално тяло, което обикаляше в променлива кръгова орбита само на около 70 000 километра над планетата. Масата му беше незначителна — от порядъка на половин милион тона — и ние още не можехме да го видим без помощта на сондите, а те като че ли полудяваха, щом го наближеха, и ни пращаха само своя безумен, несвързан брътвеж. Но ние продължавахме да чувствуваме присъствието на това тяло, вече всички до един, и все по-живо и по-осезаемо, така както аз чувствувах сега зад себе си безшумните движения на Рони, без да го гледам в огледалото.