Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Здесь есть возможность читать онлайн «Любен Дилов - Тежестта на скафандъра» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Тежестта на скафандъра: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Тежестта на скафандъра»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Тежестта на скафандъра — това е физическото ограничение на едно съществуване, напълно зависимо от машините, без които човек е отчайващо беззащитен сред ледения ужас на Космоса… това е „фаталното“ програмиране на човека от исторически формираното съзнание и култура… това е отговорността, която човек поема с излизането си в Космоса, ставайки член на една галактическа Общност на разума, чиито закони тепърва ще трябва да усвоява, а може би и сам той да налага. Ще съумее ли?

Тежестта на скафандъра — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Тежестта на скафандъра», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Движения? Та той бе изключен! Огледалото отразяваше неподвижната половина на гърдите му. И все пак нещо се движеше в стаята ми. Завъртях бързо глава наляво, надясно и при всичката си подготвеност не успях да изпусна въздуха от гърдите си, който доста преди това бях поел. Една издължена и сплесната глава, глава на някакво влечуго, но поне десет пъти по-голяма от моята, се измъкваше между отворените врати на стенния гардероб. Люлееше се, както съм виждал по учебните филми да люлеят главите си големите змии или питоните, и тихо пръхтеше през конските си ноздри. „Аха! — успях да изрека с част от напиращия до пръсване в дробовете ми въздух и моментално улових китката на лявата си ръка. Това се казваше пулс, да му се възхитиш! — Спокойно, спокойно! — казах си, а сърцето ми лупаше така, че навярно можеха да го чуят чак на звездолета. — Само не го гледай в очите, ужасни очи, такива очи да имаш, можеш да хипнотизираш цялото население на една планета. Внимавай сега, само внимавай! И не в очите… не ставай смешен де, та това чудовище не съществува, нали преди малко извади дрехите си от гардероба! А затвори ли вратата? Виж, това в такъв момент е трудно да си спомниш, но защо те е страх от автохипнозата, след като бе решил именно с автохипноза да го прогониш. Леле, че врат! Всеки жираф би се спукал от завист!“

Врат ли бе това всъщност, или самото му тяло, нашарено с чернозелени и жълти петна? То се източваше бавно и се извиваше в полуобръч покрай стената, главата продължаваше да се люлее, сякаш душеше стените, а от отворената й паст на светкавични импулси се показваше един огненочервен полуметров език, чийто размит връх приличаше на пламъче от експлозия или на огнена четка. Очите на чудовището въпреки своята неподвижност отново и непрекъснато бяха втренчени в мене, макар самото му движение из стаята, приличащо на опипване и търсене, да показваше, че то още не ме е открило. Но… как така не ме е открило? Та не беше ли то вътре в мене? Стисках китката си до посиняване, виждах я как посинява, мъчех се да закова погледа си в цифрите на хронометъра и с всичко усещах, че чудовището не е в мен, а около мен. Чувах го, чувах го все по-силно — диханието му, пълзенето по стените, приближаването на тая смазващо огромна и плътна маса, която сякаш изместваше въздуха от стаята. Достатъчно е пак да погледна и… не бива да гледам, няма никакво животно в стаята, сам съм, с Рони, с моя верен Рони, стаята е празна, сега ще почнат прегледите, трябва да помисля за… не гледай, не гле… дай… Махай се! Хей, хей!… Майчице!…

Не помня какво още съм крещял, как съм ритал и махал с ръце, как съм се търкалял по пода. Сигурно съм се търкалял, бягайки от чудовището, защото се намерих сврян чак в тясното пространство между стената и изправения до нея психоробот, бях прегърнал в отчаянието си металическите му крака. Продължаваше да ме тресе така, че тялото ми подскачаше по пода. В гърлото ми нещо виеше и скимтеше и се молеше за пощада. Чудовището беше си отишло, но сега аз го виждах вече вътре в себе си, такова, каквото го запомних в оня миг, когато… когато сигурно съм паднал на пода или съм хукнал да бягам, тоест, когато въпреки всичките ми усилия бях изтървал контрола над съзнанието си. Два гигантски мамутови крака стояха пред стенния гардероб, туловището не бе успяло да излезе, та и как ще се побере в мъничката стая! Шията бе опасала като обръч стените и огнените ноздри се люлееха на педя пред лицето ми. При тая близост би трябвало да не мога да виждам очите му, тия кошмарно безизразни плочи, които ме пробиваха като лазерен лъч, но аз ги виждах — и тях, и трионестата челюст, и сякаш виждах още по-навътре, чак в самата утроба на чудовището, виждах себе си там, сдъвкан и омотан, както съм изглеждал навярно в тоя миг в краката на Рони.

— Рони, помагай!

Треската се уталожва, но нямам сили да се изправя. Опирам долната си челюст върху метала на едното му ходило, за да спра хлопането на зъбите си, и скимтя:

— Рони! Рони!

Той не помръдва. И ужасът отново се връща в мен. Какво е станало с него, с моя непобедим и неумъртвим железен покровител? Изкрещявам още веднъж името му и едва тогава се сещам, че той е изключен. Просвам се по гръб и лежа така няколко минути, докато окончателно дойда на себе си. Изправям се като болник, който не е ставал с години от кревата. Студено ми е, целият треперя. В това треперене почва да се промъква някакъв весел звън, почва някак си да ми става все по-студено и все по-весело, но като че ли са се запазили у мен достатъчно сили, за да съобразя, че това е опасно. Само една хистерия ми липсва още! Завличам се до автомата за инжекции в кабинета, който е в съседство със стаята ми. Пъхвам вътре оголената си до лакътя ръка и протягам другата към първия бутон, изпречил се пред погледа ми. Едва не сбърках. Очите ми блуждаят и аз дълго се мъча да ги спра върху нужния ми бутон със съответната формула на него. Докосвам го, но студът не ми позволява да усетя проникването на медикамента. Готов съм отново да изпадна в ужас — повреден ли е апаратът? И — аха да натисна втори път — съзирам, че бутонът е променил своя цвят. Без малко да си вкарам двойна доза, която направо би ме направила идиот за няколко часа. Стискам зъби и чакам бутонът отново да възвърне цвета си. Това трае секунди, но на мен ми се струва безкрайно бавно. Най-после изваждам ръката си и вече съм друг, лекарството е почнало да действува. Още пробягват ледени тръпки по гърба ми като стъпките на закъснели след колоната си босоноги джудженца, но вече мога да мисля.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Тежестта на скафандъра»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Тежестта на скафандъра» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Тежестта на скафандъра»

Обсуждение, отзывы о книге «Тежестта на скафандъра» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x