Любен Дилов: Тежестта на скафандъра

— Докторе, а ти добре ли си? — запита ме координаторът така, че не веднага схванах подигравката.

— Питай Рони — отвърнах аз с просташка сериозност, посочвайки робота, който стърчеше до нас като паметник на обективността.

Координаторът се ухили. Кураж ли искаше да ми вдъхва?

— Вярвам ти, докторе. Затова не мисля, че ще допуснеш някое лекомислие и ще ни лишиш от щастието да бъдем първите.

Трудно ми беше да призная и пред себе си дори, че ако на тая планета имаше някакви висши същества, бих предпочел контактът да е вече установен, ние да сме вторите. Що за страх бе това, не можех да си обясня, обикновен телесен страх или страх от отговорността?

— Да съобщавам ли на звездолета?

— Не бива, докторе. Ще си рекат: глезльовци, уплашиха се от първите трудности. Предполагам, че нямаш още определени предположения, свързани с това явление. Помисли и докладвай после на заседанието.

— На заседанието? — възмути се рефлексът на лекарската тайна в мене.

— Защо не? С хората става нещо необяснимо и за теб, те трябва да го знаят, за да бъдат подготвени. А и проблемът може би не е чисто медицински!…

Той ми говореше не както обикновено, а с кротка вразумителност. Изглежда, заплахата ми сериозно бе го разтревожила. Можех да бъда доволен, пък и… прав беше, разбира се. Напълно прав.

— До заседанието! — рече той на края вместо довиждане…

Започнах разказа си с тази сцена по две причини. Първата е, че тя отразява най-характерната част от моята дейност и началото на всеки наш ден в експедицията ни, а втората — че от нея като че ли почна онзи низ от събития, които съставляват нашия, така наречен, първи контакт с една друга цивилизация. Има и трета причина. Отначало мислех да я премълча, но после реших, че всяка неискреност или недоизказаност ще бъде в противоречие с неприятната задача, възложена ми от астронавигаторския съвет — да допълня научните дневници на експедицията с един разказ за преживяванията ни. Събитието било толкова велико, че непременно се налагало да бъде разказано на поколенията от един пряк участник в него. А понеже сред всичките участници нямаше човек с нужната дарба, тая чест биде стоварена върху мене. Не поради наличието на такава дарба, а поради наличието на… свободно време. И на звездолета ни, когато никой не боледува, се смята, че лекарят е безделник, който трябва да бъде товарен с какво ли не, за да му се отнеме възможността да се шляе насам-натам и да прави досадните си забележки върху санитарното състояние на хората и средата им. И така, третата причина е, че просто трябваше някак си и отнякъде да започна своя разказ. Сигурно вече сте забелязали моята разказваческа несръчност и това ме освобождава от по-нататъшни угризения. За да ми остане само безпокойството дали целият разказ няма да бъде и за читателя толкова мъчителен, колкото е бил за автора му.

Девет души сме на този разузнавателен кораб от първи звезден клас. Сигурно на Земята междувременно са създадени и още по-съвършени — кой знае докъде е стигнала тя в развитието си през тези петдесет години звездолетно време. Но ние сме далеч от нея, дели ни такова пространство-време, та почти сме се превърнали в една цивилизация за себе си, отделна и различна от земната. Както аз например съм различен от другите астронавти по простата причина, че съм се родил на звездолета.

Девет души. А защо точно девет? Това сега ми прави особено впечатление. Гледам ги. Седят в огромната кръгова зала, на равни разстояния един от друг, всеки пред своя компютър, строги, напрегнати, и изведнъж ми заприличват на деветопръста ръка, която се готви да стисне за гушата тая хубава, безименна още планета.

Тя ни се усмихва радушно откъм лявата ми страна на кръговия екран. Далечко сме от нея и на екрана тя представлява един положен върху синьочерното кадифе на Космоса голям сребърен медальон, леко патиниран в синьо и розово. Той е толкова нежен, толкова крехък изглежда в своята ефирно синя атмосферна обвивка, преминаваща в розово около полюсите, че ти се приисква да го погалиш. Защото ти заприличва и на лице, с тънки и мъдри бръчки, с ведрите скули на континентите, с кротките черни очи на моретата, със седефено бляскавите къдрици на облаците. Доверчивото лице на един свят, който сме решили да прегърнем. Не бойте се, приятели, ако ви има там! Ние също сме добри и кротки, ние също можем да обичаме, ние сме тръгнали към вас с цялата си способност за обич, с целия копнеж на една също така самотна розовосиня топка. Синьото и розовото са цветовете на обичта и копнежа, ние ги носим в сърцата си, повярвайте ни и отворете прегръдките си!