Ивайло Дичев - В оковите на мечтата

В този смисъл повечето антиутопични сюжети представят различни варианти на това самотрансцедиране; човекът се оказва нещо повече, той отново и отново надхвърля наложените му дефиниции, изплъзва се дори от самия себе си. Впрочем в това отношение е любопитен и самият жанр на антиутопията. Ако романът е една борба между живота и концепцията за него, която безуспешно се опитва да го улови, да го спре в определение, тук имаме само концепция, която, тъй да се каже, сама се проваля. Строи се невъзможна сграда (малко като в рисунките на Ешер), която се саморазрушава.

Антиутопичното конструиране сякаш поражда нещо подобно на Брехтовия ефект на отчуждението — представя ни грешката в самия начин на строене на света, за да се възмутим, да излезем извън изкуството, да актуализираме себе си като социални субекти. В най-добрите си образци този жанр осъществява един вид негативна педагогика; с това той е може би най-адекватен сред политическата литература на нашия век — кара ни да отхвърляме, но ни оставя сами да търсим алтернатива — оставя ни ценностно незавършени , оставя ни хора.

Този сборник на издателство „Народна култура“ е важен принос в духовното осмисляне на нашия век. И не само защото за първи път се превеждат „Ние“ и „Фермата“; особената стойност на настоящото издание е амбицията да се представи темата „антиутопия“ на българския читател, при това в най-различни ракурси. Самите произведения са разположени по протежение на целия XX век: „Р.У.Р.“ — 1920 , „Ние“ — 1924 , „Фермата“ — 1945 , „451° по Фаренхайт“ — 1953. Повечето са били във фокуса на ожесточени дискусии: на „Р.У.Р.“ дължим думата „роботи“ (Чапек отчаяно ще твърди, че не е бил разбран, че не става дума за машини, а за изкуствени, „безбожно“ създадени хора); „Ние“ се печата в чужбина без съгласието на автора и допринася за неговата драматична съдба; „Фермата“ трябва да изчака в чекмеджетата на издателствата края на войната, след което за ужас на автора си става знаме на маккартизма…

Самата множественост на антиутопичните визии не е случайна — тя иска да ги представи под формата на ценностен диалог, онзи, без който не е възможен човекът. Човешкото слово е възможно единствено въз основа на представата за свят. Но всеки възглед за това, какъв трябва и какъв не трябва да бъде светът, е само една реплика в безкрайната полифония на културата. Днес знаем, че когато един от световете се наложи върху цялото многообразие на живота, това обрича не само другите, но и самия него. В този смисъл самото настоящо издание е „антиутопично“ — то подкопава униформеността дори на критикуващия разум, приканва ни да видим, че зад всеки текст стои друг човек, чието слово иска от нас сами да заговорим.

© 1990 Ивайло Дичев

Сканиране: sir_Ivanhoe, ноември, 2007

Разпознаване и редакция: NomaD, 22 декември, 2007 г.

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/4623)

Последна редакция: 2007-12-27 23:04:00

Ф. М. Достоевски, Събрани съчинения, т. 4, стр. 136, ДИ „Народна култура“, С, 1982. прев. Л. Минкова. — Б. а.

Някои автори предлагат двойното отрицание да се избегне с термин като „дистопия“. Терминът „антиутопия“ очевидно е произведен от втора етимология eu + topos „добро място“, тоест „недобро място“. — Б. а.

В антиутопията на Хъксли хората се произвеждат с определено ниво на интелигентност според работата, която ще вършат. „Баща“ и „майка“ в нея са мръсни думи! — Б. а.

Може би все пак Мор с предчувствувал това. Когато в Утопия някой иска да пътува, той взема писмено позволение от сифогрантите и траниборите, което му позволява да получи разрешително писмо от върховния управник, в което пък се определя точно денят на връщането. Това писмо дава право на превозно средство и държавен роб. Напускането на местожителството без разрешение се наказва жестоко, а при рецидив — с превръщане в роб на извършителя. И наистина, как освен чрез формална принуда можем да накараме лишения от собственост и индивидуален облик човек да стои тъкмо тук. а не там? — Б. а.

В „Държавата“, развивайки спартанския идеал, Платон предлага деца да имат само силните и здравите, а слабите да бъдат лишавани от това право уж с помощта на жребий, който обаче се фалшифицира, така че те винаги да губят. Идеалът се осъществява посредством най-долна манипулация! — Б. а.