Ивайло Дичев - В оковите на мечтата

Впрочем, ако се замислим, този парадокс е много по-дълбок; от Марк Аврелий и Августин насам знаем, че в своята пределна откровеност изповедта на човека няма непосредствен адресат, тя някак странно увисва в нищото. С реалния друг човек ме свързват мотиви, интереси, страсти, отношенията ни се менят миг след миг, те са ситуация. Не е по силите ми изцяло да изчистя словото си към конкретния човек от желанието да му повлияя — да му се харесам например. В пределната искреност словото е отправено към отсъствуващия друг — към онзи, когото отсъствието е превърнало в идеална човешка вечност. Чрез идеалния друг аз говоря на себе си , историзирам се. В този смисъл зад гротесковия (бих казал — комиксов) план на „Ние“ стои нещо много по-дълбоко: това е историята на появата и изчезването на човешката душа, представена като започване и прекъсване на един текст — в края Д-503 вече няма защо да пише, той е щастлив , слял се е с неразчленимата маса на поредните номера.

Едва ли някой би оспорил ценностите, върху които се строят утопиите — справедливостта на Платон, равенството на Мор, сумата от удоволствията на Фурие, красотата на Шилер. Тогава как е възможно утопията да се обърне надолу с главата, да стане антиутопия?

Работата е там, че от цялото богатство на човешки ценности утопизмът избира една, около която да построи своя свят. Искайки справедливост, Бабьоф стига дотам, че „превъзходството на таланта и умението е само химера, благовидна лъжа, която винаги е служила на кроежите на заговорниците против равенството“. Но ако талантът и умението са лъжа, в какво тогава изобщо се състои човешкото развитие? Желаейки разумно управление на обществото, Кампанела стига до идеята за селекция на човешката порода — „едрите и хубави жени да се съчетават само с едри и здрави мъже, пълните жени — със слаби мъже и слабите жени — с пълни мъже, за да се уравновесяват добре и с полза“ 5 5 В „Държавата“, развивайки спартанския идеал, Платон предлага деца да имат само силните и здравите, а слабите да бъдат лишавани от това право уж с помощта на жребий, който обаче се фалшифицира, така че те винаги да губят. Идеалът се осъществява посредством най-долна манипулация! — Б. а. . Но за какво ни е този разумен свят, в който няма любов? Шилер мечтае животът да се превърне в красива, грациозна игра — но нали това вече означава отказ от намеса в реалния живот и в този смисъл отрича нравствената неудовлетвореност, страданието, саможертвата?

Сега вече можем да разберем защо човешкият индивид винаги загива в утопическия скок, бил той теоретически или практически. Човекът се ражда в сблъсъка на ценностите, в ценностната драма на света, той е самата тази драма, той е диалог. Идеално хомогенното общество означава край на човека — от него вече няма нужда. В този смисъл двата полюса, които настоящите текстове предлагат, политическото заличаване на човека (алегория на което е „Фермата“) и _прагматическото („_451° по Фаренхайт“) имат нещо общо — и в двата типа общества някаква ценност е поставила себе си над свещената реалност на живота, хипертрофирала е, превърнала е всичко в средство за своето осъществяване. В един такъв свят вече няма дърво, има материал за добиване на дъски; няма човек, има производител и т. н. Разликата е, че субект в политическия кошмар е някаква отчуждена от хората сила, докато субект в прагматическия — всеки един отделен индивид. В принципа си двете си приличат, родил ги е духът на Новото време.

Как функционира този рационален дух? Той целеполага, разделя времето на „сега“ и „после“. Сега ще извърша определени операции; самите те са лишени от цялостен смисъл — ще го постигна едва после. Но когато духът дръзне сам да твори целия свят, той неминуемо се оказва обречен да извършва операции безкрай — и „после“ така и не настъпва. Той е самотен, той вече няма как да излезе от себе си и да оцени усилието си като завършено. Обрекла го е неговата основна предпоставка: самият тоталитарен стремеж към рационалност, отхвърлянето на всяка възможност за друго, неподвластно на разума. Светът е изначално ограбен от неразбираемото, чудесното, уникалното — сега вече той съвсем лесно може да бъде и политически унифициран (в този смисъл можем да мислим дори сталинизма като рецидив на буржоазния дух). В утопическата лаборатория безспирно се експериментира — жертвува се свободата заради равенството, любовта заради здравето, миналото заради настоящето и пр., и пр. С развитието на европейската цивилизация тези експерименти завършват все по-трагично — като почнем от безуспешния опит на Платон да приложи възгледите си (гениалният философ бил продаден в робство!) и стигнем до Камбоджа, където неотдавна червените кхмери изхвърлиха парите на улицата и разстрелваха всеки, който носеше „интелигентски“ очила. Утопизмът става все по-ефективен, все по-могъща е властта на рационалността — и все по-ирационални са следствията от неконтролирания й растеж.