Ивайло Дичев - В оковите на мечтата

Гражданите на Всеобщата Държава вече не могат да осмислят живота един на друг; просто няма други хора, всички са същите (застанал пред съседния номер, човек има чувството, че се гледа в огледало). Това общество е чудовищно самотно, то трябва да пуска ракети в космоса, за да общува (с кого, с космическия вакуум?), то няма дори пред кого да ликува, да направи, своето всеобщо математическо щастие реалност. Единственият празник тук може да е само човешкото жертвоприношение. Представете си този абсурд — жертвоприношение без Бог! Исус Христос (към когото Замятин неведнъж отпраща) е невинен, той доброволно се жертвува сам, за да изкупи греха на всички. При Кампанела в ролята на син божи може да влезе всеки (нали това е утопия на равенството!), всеки доброволно може да се предостави като жертва за изкупване вината на всички. И ето ни при Замятин: виновният е самият жертвувай, машината го убива, „за да възтържествува сумата над единицата“. Вече няма нищо отвъд този свят, което символично да бъде утвърдено, всичко е тук и сега, единната власт се самопосочва: аз съм властта.

В един свят, където всички са уравнени, единствената възможна реалност е експанзията — икономическа, военна, политическа, научна. Обществото на въплътената утопия (тоест общество, подведено под единен абстрактен принцип) трябва непрекъснато да произвежда печалба, както е в „Р.У.Р.“, врагове, които да унищожава, както е във „Фермата“, идеологически безсмислици както в „Ние“. Забележете впрочем и един детайл у Брадбъри — забраната да се намалява скоростта (за ходене пеш и дума не може да става); това всъщност е забрана да се вглеждаш в нещата, да спреш без цел пред конкретно нещо, да му се удивиш. Реалността на конкретното е ликвидирана, дори забранена; всяко нещо трябва да е средство за друго, от всичко да се извлича абстрактна печалба или наслада. Впрочем „забраната“ тук е фантастичен сюжетен ход; реалното съвременно общество просто дисквалифицира подобни „странни“ хора, които отказват да участвуват в ирационалната социална надпревара, етикира ги като „аутсайдери“, „хора с проблеми“, „несправящи се“.

Разбира се, най-забранено е спирането и вглеждането в другия човек : защото в погледа към него възникваш и самият ти — спирайки пред другия, ти спираш пред себе си. Но и това не е всичко, тъй като в телесния контакт другият някак може да бъде консумиран, да дойде и да си отиде. Истински опасното е словото на другия, онази негова идеална същност, която има свойството да трае, да надживява телесната му мимолетност. Затова истинският враг е книгата (Брадбъри си я представя не като продукт, а като живо слово). Още Платон гони поетите от идеалната си държава: те умножават истината, тоест правят я субективна и изкушават човека, представяйки му индивидуални страсти, които противоречат на разума и подкопават неговия самоконтрол. Литературата е уличена като съюзник на единичното в съпротивата му срещу общото. Подобни са аргументите срещу нея в света на Брадбъри — книгите си противоречат, книгите губят време, индивидуализират човека. Точно така преследва книгата слово идеологията от ждановски тип, замествайки я с униформена, отчуждена пропаганда! Но забележете — същото се е случило и без да усетим, със заливането на света от масовата стандартизирана литература на забавлението и с превръщането на книгата слово в екзотично занимание на маргинални интелектуалци. Общото тържествува над индивидуалното без всякакво насилие, утопията е вече тук — пред криминалния роман всички сме равни.

Ако трябва да потърсим една обединяваща тема в четирите представени антиутопии, то тя е гибелта на човешката душа . Обръщам се към тази традиционна културна представа не за да мистифицирам проблема; под душа тук аз ще разбирам идеалната същност на човека, която трае, която остава отвъд всяка отделна ситуация — откъдето и способността й да променя света. Индивидуалната и в потенция безсмъртна възможност човекът да бъде. Разбира се, понятието душа е продукт на определено историческо развитие — работата е в това, че утопизмът се опитва да го разруши в името на абстрактната си рационалност (а винаги, когато едно историческо достижение на човечеството се отрича, трябва да бъдем нащрек).

Християнският рай например се различава от всяка една утопия в едно: съществува нещо, което свързва настоящето със Страшния съд и бъдещото блаженство, нещо, което прави времето непрекъснато, а човека — отговорен. И тук, и отвъд моята уникална същност душата ми ще съществува, именно тя ще бъде съдена, именно на нея ще бъде въздадено. С други думи, християнският рай не само не отрича индивида, а превръща индивидуалността в средство за удържане на социалния ред, в опора на властта. Утопията не обезсмъртява индивида, напротив, тук нито една уникална точка от настоящето не е свързана с друга уникална точка от бъдещето — връзката е на цяло с цяло, на теоретически език с теоретически модел. Но нито ритуали, нито символи могат да направят реално присъствуващо бъдещето тук, в отсамния свят (няма, тъй да се каже, утопична църква, където да се откриват тайнствата на идеала). Времето е разбито на кванти, сега сме тук, а после изведнъж всичко ще е друго и някакви други хора (?) ще са там. Теоретическият дух е разрушил всяка конкретност „до основи“, възцарило се е тотално настояще — в един миг моделът ще е вече бъдеще, но пак така тотално затворен в себе си, защото няма да има конкретно, реално минало. Душата, която определихме като индивидуална трайност („безсмъртие“) на човека отвъд ситуацията, се е самоубила в теоретическия възглед за света, където всяко X е като всяко У. В бъдещето ще живеят щастливо, справедливо, красиво или както поискате всички, но няма да живея аз; нещо по-лошо, това „всички“ ще бъде изградено от също така лишени от своето Аз хора-числа.