Ивайло Дичев: В оковите на мечтата

Но другият човек не само ни прави цяло в непосредствения си оценяващ поглед; в общуването с него ние ставаме исторични . Всъщност любовното отношение с било триъгълник — аз, ти и нашата история; общуващият човек се е оказвал единственото същество с минало. Затова всяко общество на тоталитарната утопия, което обявява за свой основен враг човешката душа, трябва най-първо да експроприира миналото — да го отчужди, да го превърне в средство, и с това да го лиши от основната му характеристика; то вече не е свещеното и необратимо „тогава“, то може да се манипулира сега. Как е възможно това, ще попита някой, та нали миналото, така или иначе, се е случило, в самата си дефиниция то не може да бъде вече променено? Разбира се, става дума не за самите събития, а за езика, в който те се удържат, за обществената валидност на историята. Манипулацията на историята е просто една по-частна форма от манипулацията на общуването — от присвояването на общото пространство между нас.

Тази тема Оруел развива виртуозно в „1984“, но още във „Фермата“ тя в общи линии е набелязана. Узурпаторът Наполеон и неговият идеолог Квик непрестанно подменят миналото на революцията и дори на собствените си думи и действия. Миналото наместо с имена, тъй да се каже, се описва с числа; езикът се е превърнал в затворена система, която може да обслужи всяка ситуация, но няма никаква връзка с реалните факти. Политическата граматика във „Фермата“ е конструирана от категориите „враг“, „победа“, „светло бъдеще“, „равенство“ и т.н.; с какво конкретно съдържание ще се изпълват те, зависи от ситуацията — веднъж враг е човекът, друг път — съперникът на Вожда. Истината тук няма никаква роля, важен е само факторът „ефективност“. Забележете впрочем пълната безпомощност на „революционерите“ по отношение на езика — животните в голямата си част са неграмотни, тоест лишени от възможността да удържат словото; индивидуалното усилие за възстановяване на миналото потъва в несигурност, дори явните престъпления се разтварят в общата неартикулираност. Нещо повече, диктатурата няма интерес да образова масите — правото на език ще се предаде на управляващата каста, единствени малките прасета ще се образоват. Нека припомним, че равното образование на всички е един от основните мотиви на утопизма (Сен Симон, Оуен и т.н.); само образованият човек може съзнателно да действува от името на общия интерес. Ето ви, теоремата в изчистен вид: за да се образоват масите, върху тях се налага временна диктатура; за да се наложи тази диктатура, трябва масите да бъдат държани необразовани. Омагьосаният кръг се затваря — веднъж пуснат от бутилката, духът на властта няма как да се натика обратно.

Миналото може да се експроприира и чисто технически — с помощта на някакви „лекарствени“ средства. Темата за фармакологичния контрол над човека е подхваната още от Хъксли; забележете онзи епизод в „451° по Фаренхайт“, където някакви медицински техници „поправят“ след опита за самоубийство Милдред — и на сутринта тя вече нищо не помни. В утопиите хората имат равно право на щастие. В антиутопичните им двойници щастието вече се е превърнало в повинност. Защо това е така важно? Нещастието, болката, екзистенциалното преживяване са самият principum indivituationis, те оставят следи в човека и го историзира! правят го друг на настоящето. Обратно, в щастието човекът се слива с колектива, той е безпроблемен, можем да престанем да мислим за него. Когато абстрактният тоталитарен ред изисква на всяка цена оптимизъм от индивида, това не е просто за да получи легитимност; той кара индивида да се откаже от себе си, да се разтвори безпроблемно в общото. Теоретическият предел тук е машината, в каквато е превърнат човекът в „Р.У.Р.“. По принцип страданието при нея е знак за повреда — червената лампичка е светнала, тя трябва да се поправи. От гледище на доброто функциониране неща като детство, страсти, воля, любов — това е само загуба на време. Махнете душата, превърнете всички в номера и обществената машина ще се върти вече неспирана от нищо, все по-ирационално — до пълната катастрофа.

Темата за историчността е впрочем самият сюжет на „Ние“: основното събитие в произведението, от което следва всичко останало, е, че героят почва да си води дневник . Оттук следват и съмненията, и любовта, и драмата — в момента, в който Д-503 сяда и почва да закрепва живота си в слово, възниква онази ужасна болест, която древните наричат „душа“. Пишещият тук е в парадоксална ситуация: той се намира в Утопия, в самия идеал, значи вече просто няма да има какво да се казва и съответно няма да има кой и защо да чете неговия текст. Всичко е постигнато, всичко е едно, всичко е съвършено — словото е излишно. Единственият читател, към когото героят може да се обърне, е преди него във времето, той пише за предшествениците си — единствено те, несъществуващите, могат да дарят с реалност неговия разтворен в общото живот.