Ивайло Дичев - В оковите на мечтата

Двете „основания“ на душата: способността да общува с другия и да притежава история . И двете, както става ясно, са й дадени в езика (идеалната „общественост“ на homo sapiens). Сега по-добре можем да разберем устройството на антиутопичиите кошмари. За да се подведе светът под единен теоретичен принцип, трябва преди всичко да се унищожи човешката душа, да се сведе човекът изцяло до ситуацията, да се направи от него вещ, робот. Но за да остане без душа, той първо трябва да стане без-душен и равно-душен към другия. Душата възниква в живото съприкосновение между мен и уникалния друг човек, не абстрактния член на множеството, а любимия, незаменимия, ако щете — мразения. Неговата неповторима реалност дарява с реалност и самия мен. Но ето, че аз се изхитрявам, поставям се над другия — почвам да го пращам в „трошачката“ или в „скотобойната“, когато той престане да ми служи, отнасям се към него като към средство ; неочаквано обаче се оказва, че с това съм обрекъл себе си — самият аз вече нямам душа и утре сам ще бъда захвърлен като износен инструмент.

Всяко тоталитарно общество (утопично, доколкото един принцип е наложен над всичко) се заема най-първо с това да прекъсне връзката между хората — да я опосредствува, отчужди, контролира. Тоталитаризмът иззема самия език — общото пространство между хората; в него цели институции работят върху езика — така между всеки и всеки е вклинено нещо чуждо. Хората са атомизирани; наместо да общуват един с друг, всеки отделно общува с официалния език на институциите под страх от донос и санкция.

Нека илюстрирам това с един детайл от „Ние“. Понеже, твърди повествователят, самата хубост прави един по-търсен от друг, а това застрашава равенството, любовта следва да се планира и разрешава от институцията. Пред бюрократичния документ всички са равни (в това впрочем е неговият най-благороден смисъл!). Вече не аз чакам любов от теб — двамата независимо се нареждаме на опашката пред гишето за „розови билети“ и правим заявка за еди-кой си номер (може би случайно — един за друг). Тук утопистът отново би останал изненадан. В момента, в който човекът вече не е закрепен към своята индивидуална същност, когато моралната му дълбочина се съкрати и той се окаже изцяло овъншнен в социалното, редът вече не може да разчита на друго освен на външното, формализираното. В утопията, където всички са наистина съвършено равни, следва да цари чудовищна бюрокрация. 4 4 Може би все пак Мор с предчувствувал това. Когато в Утопия някой иска да пътува, той взема писмено позволение от сифогрантите и траниборите, което му позволява да получи разрешително писмо от върховния управник, в което пък се определя точно денят на връщането. Това писмо дава право на превозно средство и държавен роб. Напускането на местожителството без разрешение се наказва жестоко, а при рецидив — с превръщане в роб на извършителя. И наистина, как освен чрез формална принуда можем да накараме лишения от собственост и индивидуален облик човек да стои тъкмо тук. а не там? — Б. а. Няма кой да поеме отговорност (защото освен самия утопист и неговия наместник, Вожда, не съществуват социални субекти!), затова и най-дребното нещо трябва да се съгласува, извежда, регламентира. Цялата същност на човека се оказва извън него, присвоена от институциите.

Възможността за опосредствуване на отношението между хората е вече дадена в самия научен поглед към света на Новото време. В „Р.У.Р.“ произвеждат хора според определена технология; представете си го: някакви веднъж фиксирани „обективни“ правила стоят между всеки две такива същества. Например предписано е да нямат сексуални желания — и те нямат; изобретява се болката като „автоматична защита от злополука“ — и те вече могат да си причиняват болка един на друг. Технологическият разум е застанал между всяко „аз“ и „ти“, за да усредни и обезличи всички. Човешкото, онова, което (заедно с Чапек) нарекохме душа, се явява именно когато роботът прекрачва отвъд инструкцията и влиза в уникално отношение с другия човек — в любовта. Че само любовта може да роди живот в антиутопиите, не е метафора: само в погледа на другия аз мога да стана себе си. Не бива да я възприемаме просто като романтичен бунт — в нея се отхвърля отчужденият, присвоен от институциите език и между „аз“ и „ти“ се изгражда собствено общо пространство, където човекът да придобие уникалната си ценност, да стане самоцел, душа.