Ивайло Дичев: „1984“ през 1989

С нищо не е злоупотребявано през двайсети век повече, отколкото с понятието „социализъм“. Употребяват го едновременно за страни като Швеция и Албания, за политиката на лейбъристи и маоисти; наред с Брехт и Маяковски за социализъм се борят Берия, Рашидов, Пол Пот. Дори нацистите наричат себе си „национал-социалистическа работническа партия“, експроприират „плутокрацията“, поставят икономиката под контрола на държавата, грижат се за „обикновения“ човек. Социализъм наричат своите визии на съвършеното общество утопистите; „английски социализъм“ (ангсоц) се е възцарил в чудовищната антиутопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Ако „социализъм“ означава равенство пред общия интерес, тук още няма нищо ново. Хилядолетия наред моралният закон е искал тъкмо това: аз да действам от името на всички, в своето еднолично действие да бъда родово същество. С това моралният закон вече прави хората равни; ако всяка моя постъпка е извършвана така, сякаш може да бъде всеобщ закон (категорическият императив на Кант), то аз вече постулирам нещо общо във всички човешки същества, нещо, в което те са равни, и то е тяхната най-важна черта — свободната морална воля. Какво ново носи идеята за социализъм? Моралното действие изисква усилие, в него равенството пред общия интерес винаги е проблематично, по-скоро идеал, отколкото реалност. Нарасналата подвижност на обществените структури изисква общият интерес да бъде гарантиран посредством някакви обективни, независими от човека регулатори — закони, политически форми, икономически отношения. Не може да се разчита вече само на добрия стар морал в големия анонимен град, където човекът е отвързан от традиции, общност, оценяващ поглед и всяко взаимоотношение е посредствано от безстрастния съизмерител на труда, парите. Историческото развитие е поставило дилемата: или индивидуалният интерес да хипертрофира дотам, че обществото да се разпадне като цяло, или общият интерес да изкристализира в някаква форма, която да удържи родовата човешка природа, въпреки разкъсаните връзки.

Но тук започва и цялата трудност. Защото, ако пред морала хората са равни, то пред формата на равенството, социализма, те са не само равни, но и свободни от отговорност — т.е. става възможно никой вече да не полага усилие за равенството. Веднъж измислена и установена, обществената форма ще реши всички проблеми. Става възможно тя да се мисли като машина — пускаме копчето и равенството се произвежда с гаранция до безкрайност. Така средството неочаквано става цел; отделен от хората и опредметен, общият им интерес противостои на всички.

Самата идея за равенството се основава върху изначалното признаване на ценността на всяко човешко същество: хората искат да са равни, за да осъществи себе си всеки отделен индивид. В името на тази ценност социализмът установява определени технологии на управление: експроприация на собствеността в една или друга степен, грижи за социално слабите, ограничаване на разликите, равни шансове за всички и т.н. Сега направете още една крачка. Технологията за социално управление се отскубва от контрола на човека и породилата я ценностна система. Технологията почва да самодейства. Просто в мига, когато някой има, знае, прави, мисли повече от останалите, окръжаващото мнозинство го „експроприира“. Защо? Просто така работи машината за равенство. На нея вече никой не може да се противопостави, защото тя е отчуждената, склерозирала воля на мнозинството, която във всеки нов случай без трудност удържа победа над отделния човек. Изходното положение, ценността на всяко отделно човешко същество е безвъзвратно потъпкана в процеса на изграждането на средството, технологията на управление. Сега всички са не равно ценни, а равно лишени от ценност. Човекът се е оказал безпомощен пред собственото си творение. Но момент, наистина ли всички са равни? Не става ли възможно едно малцинство да използва самодвижещата се машина на равенството за саморазправа с противници, за концентриране на все повече власт? Кръгът се затваря: по пътя към гарантираното равенство човекът е станал още по-неравен, изплъзналата се от контрола му технология е разрушила собствените си първооснования.

Тъкмо това е рубежът, който през целия си живот ще защищава Джордж Оруел (псевдоним на Ерик Блеър, 1903–1950 г.). От едната му страна — един хуманен социализъм, който израства естествено върху основните човешки ценности и никога не скъсва с тях, от друга — отчужденият, тоталитарен социализъм, който жертва реалния човек заради някакво утопическо утре и в края на краищата се превръща в средство за власт на едни хора върху други.