Ивайло Дичев - „1984“ през 1989

Не е трудно днес да критикуваме конструкцията на Оруел. Всичко ни се вижда някак прекалено изчистено — как така изведнъж ще се установи по цялото земно кълбо тоталитарна диктатура? От друга страна — можем ли да бъдем сигурни какви последствия би имала една ядрена война или, по-вероятно — една екологическа катастрофа? Днес разложението на диктатурата в Океания чрез постепенно „ояждане“ на управляващата върхушка (появата на привилегии, „връзки“, затворени елитарни общества, наследствени права и т.н.) ни изглежда по-вероятно, отколкото очакваният от Уинстън бунт на пролите. Но можем ли да предвидим развитието и техническите средства за контрол над мисленето и поведението?

През 1959 г. от висотата на историческата дистанция (най-вече — новия курс в СССР), Хъксли критикува модела, построен в „1984“: подобна власт би била дълбоко неефективна. „Контрол, упражняван чрез наказване на нежеланото, е далеч по-неефикасен, от контрол чрез поощряване на желаното — пише той. — Наказанието временно спира нежеланото поведение, но не може да предотврати нуждата на жертвата да се връща към него отново и отново. Самите психо-физически «отпадъчни продукти» от наказанието понякога са също така нежелателни, колкото и поведението, за което индивидът бива наказван. Психотерапията отстранява именно вредните антисоциални последици от минали наказания.“ Хъксли смята, че в собствената си антиутопия „Прекрасният нов свят“ (1931 г.) се е оказал в последна сметка по-прозорлив: няма нужда от Полиция на мисълта, от следене, от мъчения. Човекът може по-добре да бъде дресиран със захарче, отколкото с камшик. Маркузе ще подхване тази тема в „Едномерния човек“. Съвременното консумативно общество е съединило властта с потребностите, насладата с експлоатацията, истината с ефективността. Това е общество, в което вече практически няма опозиция: то се разраства, движено от ирационални сили, изтощава ресурсите, руши екологията, дехуманизира човека и вече никой не може да го спре. Едномерният щастлив идиот е лишен вече дори от възможността да осъзнае съществуването на власт, господство, ирационалност. Ако в Океания безгранично трябва да нараства властта, то в едномерния свят, лишен по същия начин от трансцедиращо друго, безгранично ще нараства консумацията.

Още по-ясна става противопостановката в сравнение с „Ние“ на Евгений Замятин, издаден през 1924 г. Оруел възприема общата структура, Благодетеля става Големия брат, любовта индивидуализира и сама по себе си е бунт, финалът е предателство. Но той променя основополагащата аксиома: за разлика от щастливия Д-503, който разглежда нещастието като повреда и болест, Уинстън Смит е онтологически нещастен; той живее в отчаяние, нищета, отчуждение. С това светът на „1984“ е много по-близък до „Чевенгур“ или „Изкопа“ на Платонов, които Оруел, разбира се, не е могъл да познава — човекът непрестанно тъгува по изгубената реалност.

Поне в едно обществото на перманентния терор е по-добро от обществото на безмозъчното щастие: в него още го има страдащия, прогонен от света човек. Именно на него, „малцинството от един човек“, залага Оруел; когато конвейерът на щастието от „Прекрасния нов свят“ заработи без засечки, с надеждата е свършено. Героят на „1984“, сломен, отчаян, победен, продължава да тъгува по ценностите, по обща реалност с другите хора; той не може да бъде такъв, какъвто го моделира редът на Океания, прави абсурдните скокове към другия човек, влюбва се в Джулия, доверява се на О’Брайън, противно на всякакъв здрав смисъл. Самата дефиниция на човека при Оруел носи повече надежда, отколкото при Замятин и Хъксли. Уинстън предава Джулия, но с това светът му рухва, той вече има минало, случило се е нещо необратимо — и това по един парадоксален начин укрепва вярата ни в човека. Той се е оказал „смъртен“, предателството го е убило; след станалото Той не може просто да продължи да живее като Д-503. В това е и хуманистичният патос на повлияната от духа на екзистенциализма Оруелова „философия на отчаянието“. Не е изключено човекът да бъде изличен от лицето на земята — но човешкото в него не може да бъде подвластно.

През 1948 г., 3 3 Тази дата е последната точка в предсказанията на Нострадамус; Оруел обръща последните две цифри, за да получи заглавието си; в един работен вариант то е било „Последният човек“. когато пише романа, Оруел вече е болен от туберкулозата, която две години по-късно ще отнеме живота му.