Ивайло Дичев - „1984“ през 1989

Сега по-добре разбираме „как е възможно“ — защо евреите дисциплинирано чакат на опашка пред товарните вагони, защо старите болшевики повтарят, че другарят Сталин не знае, защо шепа млади хунвейбини могат да тероризират милиони, защо Пол Пот успява да осъществи идеята на дисертацията си, защитена в Сорбоната. Разпаднала се е самата действителност; отчуждаването на знака от сетивото превръща света в халюцинация (забележете колко често Оруел говори за „хипнотично“ действие на властта). Нещата едновременно са и не са, бялото е и черно. Лишен от абсолютно всяка опора — минало, език, бит, традиция, — човекът възприема като реално само едно: подадените команди. Те са последното човешко нещо сред хаоса, тези уверени, еднозначни, овластени думи. Тук има някакъв смисъл, не може те да нямат нещо предвид — повтаря лишеният от реалност човек, докато съблича дрехите си и прекрачва със смътна надежда в душегубката…

Но в своята изчистеност политическата теорема на Оруел крие още един въпрос: какъв е статутът на самата управляваща прослойка, която манипулира реалността? Ако там горе цинично използват новговора, за да владеят масите, а помежду си общуват нормално, сиреч придържат се към неща, като истина, минало, самотъждественост (поне — за да управляват по-добре), то с цивилизацията все още не е свършено. 2 2 Повечето антиутопични визии са конструирани именно така — едни взимат властта над други; узурпаторите са лоши хора, но принципно остават в границите на човешкото. Възниква обаче въпросът как точно се поставя границата между единия и другия тип хора; как така до 16 години ще бъдеш набор от ситуации, а след това, издържайки изпита за член на партията, ще станеш субект? Единственото решение отново е, че технологията за контрол на реалността противостои на всички в обществото, включително на ядрото, че никой вече не може да я спре. Само така антиутопичният свят ще бъде вечен.

Уинстън, служител в Архивния отдел, се занимава с редактиране на станали неудобни от политическа гледна точка (т.е. за настоящия момент) статии в стари броеве на „Таймс“. В четвърта глава ни е показано как той прави това: някакви личности са станали „неличности“, трябва да се унищожи статията за тях от един миналогодишен брой и да се запълни мястото с нещо друго. Впрочем защо изобщо трябва да се запълва? Защо старите вестници просто не се изгарят (както например правят с книгите в „451 по Фаренхайт“ на Бредбъри)? Ето защо: миналото не бива да отсъства, тогава индивидът може да копнее по него, да го възстановява самостоятелно; картотеката на миналото е винаги пълна догоре — но само с необходимото на властта днес.

И тъй на мястото на „изпарените“ Уинстън измисля (!) войника Огилви с абсурдно примерна биография, умрял геройски във войната с Евразия. Колкото по-нелепо, толкова по-малко допълнителни корекции ще се наложат. Всички вестници се изземват от архивите и се пренапечатват, така че истинските хора изчезват, сякаш никога не ги е имало, а измисленият Огилви става толкова реален, колкото Карл Велики или Юлий Цезар.

Но почакайте, за какъв Цезар можем да говорим изобщо? Наистина историята винаги се е пишела от победителите; но в тоталитарна Океания има нещо повече, историята се „актуализира“ непрекъснато. Не бива да има стабилна реалност; съществуването на някакви определени, независими от властта факти вече е условие за възникване на определени, независими от властта мисли и оттук — действия. Революцията е перманентна („революция“ — пак термин, изпълнен с двумислене; има я, за да я няма), властта непрекъснато се взема, миг след миг. В Океания побеждават непрекъснато, всяка ситуация е победа над предишната — затова и почти единствената мярка за всичко е „Победа“. При това побеждава все едно кой — побеждава самодсъстващият принцип на тоталната власт. Но ако историята се пренаписва непрекъснато, то тя става чиста условност, политическо средство; историята вече не е там, независима от нас, тя е проекция на собственото ни съзнание, халюцинация. Утре Евразия ще стане съюзник и измисленият Огилви ще трябва да бъде преизмислен. А Цезар — той вероятно толкова хиляди пъти е актуализиран, че едва ли изобщо можем да установим какво е било в началото. Самата цинична мисъл, че фактът може да е измислен користно, че е позволено политическо отношение към истината, вече подкопава реалността на света. Защото свят без минало не може да има нито бъдеще, нито дори настояще. Не случайно съзаклятниците (какво, впрочем, абсурдно, нереално съзаклятие!) пият за миналото.