Ивайло Дичев - „1984“ през 1989

От една страна, новговорът прилича на компютърен език: основните му принципи са икономия, яснота, краткост, опростяване. Езикът е машина за смисъл, абсолютно независима от усилието на конкретния човек. Ако предварително е регламентирано какво и как се казва без най-малката възможност за отклонение (според романа това следва да стане към 2050 г.), то човешкото общуване следва да протича автоматически без всякакви индивидуални вариации, общуването се обезсмисля.

Но в newspeak съществува и друг, противоположен мотив и той следва от принципа на „двумисленето“. Всеки израз може да се употреби и в обратния смисъл; нещо повече, идеологически понятия са конструирани чрез съзнателно противоречие (от типа на черно-бяло). Езикът не бива да трансцедира ситуацията на употребата си, той е ситуация. Единственият му смисъл е да осъществява актове на власт, след което отново да се разтваря в собственото си правило. Идеологическите изказвания също са по своему еднозначни — те еднозначно изискват подчинение в ситуацията. Но с това е подкопан основният принцип на езика: да бъде отвъд ставащото настояще, да бъде памет на мига — този език не оставя следи, той е антиезик; съществува, за да не съществува истински език. Защото какво по-опасно от езика в една система, основана върху хроничното разрушаване на човешката цялост! На практика единствената книга, написана на новговор, следва да е самото правило, произвеждано от конвейера, речникът.

Но ако общуването е машина, ако е все-едно-кой говори все-едно-на-кого, то този език сам трябва да произвежда своите „разговарящи“. И понеже основният му смисъл е да осъществява актове на власт в ситуация, този език непрестанно трябва да произвежда фантома на врага и да го унищожава. Не, Сайм не е прав, новговорът никога няма да победи напълно — той непрестанно ще е в процес на унищожаване на някакъв старговор, т.е. да се поляризира вътрешно на „правилен“ и „неправилен“, да се самоунищожава, да обеднява.

Най-сполучливата находка на Оруел си остава принципът на „контрол над действителността“. Ето какво гласи той: „който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото“.

С проблема за фалшифицирането на историята 1 1 Тази, както и много други теми от „1984“ авторът подхваща във „Фермата (Приказка за животни)“, 1945 г., една алегория на сталинизма. Оруел се сблъсква още като доброволец в Испанската гражданска война. „Страшното е, че даден вожд или управляваща клика могат да овладеят не само бъдещето, но и миналото“ — пише той в „Поглед назад към Испанската война“. — Ако Вождът каже за едно събитие, че никога не се е случвало, значи то вече никога не се е случвало. Ако каже, че две и две правят пет — значи вече правят. Тази перспектива ме плаши повече, отколкото бомбите. Франкистите твърдят, че в страната има редовна руска армия от един милион души. Каква история ще се напише, ако те победят? Сталинистите заличават Троцки и много други стари болшевики от историята на революцията. Немците категорично отричат съществуването на пещи за хора в Полша. „Самото понятие за обективна истина като че ли изчезва от света“ — а понякога съвсем откровено се изхвърля, когато истината се обявява за „расова“, „класова“, „идеологическа“ и пр…

След войната, в „Бележки за национализма“, Оруел пак подхваща тази тема. Под „национализъм“ трябва да разбираме партизанщина, безскрупулно защищаване на интересите на собствения клан отвъд добро и зло. Разбира се, най-откровени „националисти“ са фашистите, но за съжаление те далеч не са единствените през XX век. Отцепилата се от родово-човешкото нация, класа, секта или просто банда отказва да приеме останалите двукраки същества за хора — те са „врагове“, „тор“, каквото искате. Въпросът не е в това, че „националистът“ е готов да ги избие — това е правено с успех и преди; въпросът е, че той унищожава самото общо пространство, отказва да живее в един и същ свят с тях. Разкъсана е самата идея за обща действителност, да не говорим за ценности, за морал. „Който не е с нас, е против нас“ може да се преведе и така: „който не е с нас, не съществува“ — врагът е дразнение на мига, което бързам да отстраня; при това аз съм готов да манипулирам спомена си по начин, който ми изнася — да се манипулирам и да забравя за това (двумислене в действие).

Промислете това в цялата му чудовищност. Новата тоталитарна власт на „националистите“ не борави вече само със закони, с армия или полиция; тя присвоява самото общо пространство, в което сме поместени. С това всички мои действия са предварително обречени — те съвсем съзнателно и цинично ще бъдат премоделирани в удобна форма утре, посредством конвейера на отчуждената власт аз ще бъда преизмислен, всички мои следи — заличени. Какво е паметта без знаците? Нищо повече от случайни проблясъци, смътни съмнения, неволни спомени в стил Пруст. Когато цялото многообразие от знаци бъде присвоено от властта, аз се озовавам абсолютно сам, разкъсан на ситуации, абсолютно неспособен да докажа дори на себе си, че съществувам. Сега цялост, реалност, минало може да ми вмени само властта, но тя е политическа, т.е. непрекъснато решава ситуационни цели — затова, наместо да ме формира веднъж завинаги, тя безспирно ме меси, премоделира. Старите тирании са записвали историческите си победи, превръщали са ги в светини — но със самия този акт те вече са се обричали. Защото, макар победени, противниците им получавали реалност; самият принцип на истината като общо пространство подкопава тиранията — той позволява да съществува и друга позиция. Изпълнен с очевидността, че действията му остават, че добива реалност действайки, човек отново и отново ще дръзва да бъде свободен, да се противопоставя. Обратно, човекът в тоталитарното общество, лишен от обективно минало, сведен до нереална точка от физиологични усещания, няма абсолютно никакъв мотив за противопоставяне. Каквото и да прави, централизираният конвейер на паметта ще го преработи.