Ивайло Дичев - „1984“ през 1989

Пред тоталната власт няма абсолютно никакви граници — тя може не само да експроприира физическия свят, да моделира човешките отношения; за нея не е свещено дори миналото. С това властта изпада в абсолютен политически солипсизъм — подобно на Фихтевия Аз тя създава света от себе си и без оглед на друго, освен на себе си. Нещо повече, самото създадено не трае, в следващия миг пак тя го отменя, за да създаде друго, съобразено с новата ситуация. Властта е абсолютно свободна и неочаквано, тъкмо поради това, тя се оказва абсолютно несвободна — вече не може да прави нищо друго, освен да се самоизмисля; единственият модус на нейното съществуване е самоутвърждаването. Виждаме го в Архивния отдел: безсмислено и непрестанно подменяне на факти, цифри, фотографии, стихове — (това е лавинообразен процес, защото с хода на времето фактите стават повече). Във всяка секунда властта трябва да се самопосочва и самообосновава: аз съм права, аз съм власт, аз съм. Пред нея няма друга реалност, на която да се опре и чрез която да съществува (още за Платон е било ясно, че едното е възможно само благодарение на съществуването на другото). Тя се е самозаробила в мига, в който се е поставила отвъд реалността.

Но има и още един механизъм за производство на реалност: и тук, както в случая с езика, това е създаването на врагове. Врагът е единственото друго на властта, чието съществуване тя (временно!) признава като обективно и независимо, като нещо извън себе си. Принципът на тоталното настояще, т.е. превръщането на всичко в средство на политическата ситуация и прекрачването на ценности, истина, минало, вече автоматически иска появата на врага. Разбира се, вярно е, че поддържането на такава фигура има практически смисъл, служи за отдушник на агресията у потиснатите, мотивира бедността, всява страх и т.н. Но социалният пейзаж на романа внушава и друго: единственото реално съществуващо нещо е дръзналият да се изправи срещу властта — бил той Голдщайн, Евразийският или Изтазийският войник, еретикът Смит. Единственото реално събитие е победата на анонимната технология (в романа я наричат партията, но тук не става дума за хора!) над него. Чувството по принцип е насочено навън от човека, към нещо обективно съществуващо — единственото чувство в света на ангсоц е омразата; само тя създава реалност, омраза към все едно кого.

Но тук трябва да направим заедно с Оруел и последната крачка. На практика властта сама създава дори врага: перманентната война се поддържа съвсем съзнателно. О’Брайън фактически вербува Джулия и Уинстън за еретици. Извън властта ли е тогава врагът или не? Можем да го кажем така: властта, възцарила се като тотално настояще, може да се снабдява с реалност само в акта на самоунищожението си; тя трябва перманентно да „изяжда децата си“.

Неведнъж „1984“ е била тълкувана и като атака срещу католицизма. Наистина християнската религия прави първия опит за тотално преобразяване на човека. Не можеш да бъдеш праведен от самото начало, трябва да съгрешиш и да се покаеш; в известен смисъл твоят грях, т.е. бунт срещу Бога, е предвиден в божия промисъл; чрез него ти добиваш човешката си реалност, за да можеш после свободно да се върнеш в лоното божие. Властта, тъй да се каже, те изкушава, за да има над какво да възтържествува. Защото една безгранична и окончателно установена власт, божия или политическа, не би била власт над нищо, би обезсмислила себе си.

Но християнското грехопадение е вътре в индивида, прави го истеричен в собствената му победа над себе си. Съвсем друго е онова, което става през нашия век. Тоталитарната власт е анонимна, за разлика от свръх-идентичната персона на Бога тя е низ от ситуации. Затова тук врагът може да се постулира единствено извън обществото, не в морална драма, а в акт на политическа конфронтация. Някой трябва непрекъснато да бъде мразен, разкриван, побеждаван — евреите, кулаците, интелигенцията, все едно кой. Без враг тоталната власт, лишена от традиционните основания на наследственост, собственост, знание, религиозни правила, закони, избори и пр., губи реалност, светът се разпада на кванти. Каква ирония: своята идентичност тоталитарната власт трябва да търси във фигурата на врага! Впрочем тъкмо затова и първото следствие от връщането към човешките ценности в процеса на десталинизация след 1956 г. беше политиката на мирно съвместно съществуване; в момента, когато обществото почна да възстановява своето трансцедиращо го друго — ценности, минало, морал, — то вече нямаше нужда да си набавя реалност чрез произвеждане на врагове.