Ивайло Дичев - В оковите на мечтата

В този смисъл всяка утопия крие едно основно противоречие: нейна цел е освобождаването на човека, а средството за постигането на тази цел — небивало концентриране на властта: политическа, икономическа, културна и т.н. Защо да се саморазпуска средството след постигането на целта? Там са се съсредоточили човешки интереси, мотиви, отношения. Тъкмо наопаки, средството има тенденцията да се превърне в самоцел, та дори да развива собствени мрежи от средства. „Онова, което засяга всички, трябва да бъде решавано от всички“, казва Дюренмат — но под каква форма съществува това „всички“? Та нали утопистът тъкмо него е искал да изрази в абстрактния си теоретически ред? И нали тъкмо тази абстрактност позволява редът да се присвои, да се превърне във власт! Днес можем да добавим: от всичките отделни, несводими един до друг, безбройни човешки същества. Тоест онова, което засяга всички, не може да се реши, а само да се решава — все по-добре, но никога окончателно.

Утопията е невъзможна. Тя е идеал, който критикува настоящето, прави го преходно; утопичната визия е насочена не към бъдещето, а към настоящето. Обратното ни води до абсурд. Мислимо е идеалът да се въплъти в едно отделно нещо — така то става образец за своя клас. Но утопията е идеал на всичкото, извън нея по определение няма друго. С въплъщаването си утопичният идеал се обезсмисля, той вече няма с какво да се съизмерва, какво да критикува, към какво да насочва усилията; светът е умрял, извън неговото тотално настояще вече няма нищо, остава му само до безкрайност да се възпроизвежда. Така въплътената утопия се оказва антиутопия. 2 2 Някои автори предлагат двойното отрицание да се избегне с термин като „дистопия“. Терминът „антиутопия“ очевидно е произведен от втора етимология eu + topos „добро място“, тоест „недобро място“. — Б. а.

Обръщането на утопията в антиутопия може да се проследи исторически. Да вземем един от най-типичните мотиви: обозримостта . Божият град, който се спуска на земята в края на Апокалипсиса, е направен от кристал, стъкло, скъпоценни камъни; той вече няма нужда от луна, слънце или лампа, защото сам излъчва светлина. Утопията на Кампанела е наречена „Градът на слънцето“, тоест осветен град; в „Какво да се прави?“ Вера Павловна сънува дворец от криотал, стъкло и алуминий (вероятно новост за времето си). И ето ни най-сетне във Всеобщата Държава на Замятин: мечтата е сполетяла хората, те буквално живеят в къщи от стъкло — нещо като терариуми, които ги правят съвършено поднадзорни, лишават ги от последните остатъци личен живот. Същият мотив е трансформиран в „1984“ на Оруел и „451° по Фаренхайт“ на Брадбъри — тук стените стават прозрачни с помощта на електрониката, те са телевизионни екрани. Обозримостта е променила ценностния си знак, тя вече не утвърждава, а отрича човека: как да си обясним това?

За вярващия няма нищо по-ужасно от това Бог да не го вижда. Божият поглед обмисля, прощава, завършва ценностно човека; тъмно е в ада — абсолютната непрогледност е и абсолютна смърт; животът в тъмнина е лишен от смисъл именно защото идеалният друг, Бог, не те вижда. През Новото време всичко се променя. Сега вече човекът непрестанно е наблюдаван от невидими, анонимни регулатори — от парите, законите, регистрите, средствата за информация и т. н. При това те го следят отвътре , във всяко негово действие; сега персоналният поглед на другия вече не е необходим — императивът е аз да бъда обективно регистриран, записан, класиран; другият представлява единствено заплаха от произвол. Аз се преживявам не като видяното, а като невидимото, като онзи „неделим остатък“, който надживява всяко съизмерва не и обективиране.

Или вземете най-разпространената идея — общата собственост . Най-добре се управлява тая държава, в която най-много граждани за едно и също на Платон. Следователно, за да се реализира принципът на справедливостта, всичко трябва да е общо, включително жените и децата, които да се отделят от родителите и отглеждат от държавни служители. Мор и Кампанела ще добавят в тази насока още много детайли. Пари не съществуват освен във външнотърговските взаимоотношения. Облеклото също онагледява равенството — то е униформено, с естествения цвят на вълната в Утопия, бяло в Града на слънцето, а на жените се забранява — под страх от смъртно наказание при Кампанела! — да носят грим, високи токове или по друг начин да се разкрасяват (забележете паралела с кобилата Моли от „Фермата“). Жилищата се сменят периодично, за да не се привърже някой към дадено място, няма ключалки. „Който познава един утопичен град, той познава всички: дотолкова си приличат“, твърди събеседникът на Мор; на практика можем да кажем това и за къщите, за вещите и дори за самите хора — който познава един, той все едно познава всички граждани на Утопия — та те са произведени от теоретическия клонинг абсолютно идентични; нима нещо пречи това да става и практически, както е в „Р.У.Р.“ или в „Прекрасен нов свят“ 3 3 В антиутопията на Хъксли хората се произвеждат с определено ниво на интелигентност според работата, която ще вършат. „Баща“ и „майка“ в нея са мръсни думи! — Б. а. .