Ивайло Дичев - В оковите на мечтата

Цивилизацията ни е непрестанно изложена на утопични вълни, отменят се досегашните ценности, налагат се нови — вземете художествените манифести, модата, сексуалната революция, компютрите. Все по-често светът се срива до основи, за да се гради нов свят — и все по-застрашен се чувствува индивидът. Изведнъж ролята на обществеността се е оказала консервативна — тя вече не се стреми да променя, а да съхранява света от растящата власт на неконтролираната рационалност. Демокрация вече не значи барикади, а удържане на ценности, плурализъм, толерантност. В това е и морално-политическата роля на антиутопичните предупреждения: на всички е станало ясно, че съвременните технически средства правят възможно свръхконцентрираната власт да се изземе, да се обърне против човека, затова първата и основна задача е запазването на ценностната хармония — на самия живот. Можем да кажем, че антиутопията е същата онази утопия, погледната от индивида, когото настъпващият абстрактен ред застрашава с гибел.

Впрочем като критик на така определения утопизъм 6 6 Заедно с Маркс не можем да не се възхищаваме на утопичната мисъл като критика на настоящето: давайки алтернатива, тя го прави преходно, преодолимо. — Б. а. можем спокойно да изтълкуваме още Маркс. Обърнете внимание на ударението, което той поставя върху развитието на отделната личност, целият смисъл на обществото е в това тя да развие същностните си сили, а не цялото да бъде „красиво“; при комунизма произвеждат „асоциираните индивиди“, тогава „свободата на всеки ще бъде условие за свободното развитие на всички“. Дълбоката беда на частната собственост е именно в това, че тя уравнява човешките същества, лишава ги от индивидуалното, превръща ги в социални типове — в „работници“, „бащи“, „феодали“ и пр. Не аз се обръщам към теб, уникалния човек, неповторимата душа — моят тип влиза в социално взаимодействие с твоя тип. В този смисъл Марксовият идеал е „антиутопичен“ — той предполага не замръзване на обществото в съвършена форма, а обратно, създаване на възможност за безкрайно индивидуално развитие, за безкрайно многообразие. Каква ирония, че тъкмо този възглед послужи за легитимиране на своето отрицание — военния комунизъм, култа към личността, периода на застойното единство. Много ще ни заприлича на Оруел критиката, която младият Маркс прави в ръкописите си от 1844 г. на разпространената по неговото време (все още само теоретически) идея за примитивния комунизъм: „Общата и конституираща се като власт завист е прикритата форма, в която се създава алчността и се удовлетворява само по друг начин. При всяка частна собственост като такава са налице (…) завист и стремеж към изравняване, така че последните съставляват дори същината на конкуренцията. Примитивният комунизъм е само завършване на тази завист и това изравняване (…). Колко малко такова премахване на частната собственост е истинско присвояване (на човешка същност — И. Д.), доказва именно абстрактното отричане на целия свят на културата и цивилизацията, връщането към неестествената простотия на бедния, недодялан и без потребности човек, който не само не се е издигнал над частната собственост, но дори не е стигнал до нея.“

„Конституиращата се като власт завист“ няма да донесе на хората равенство или щастие; веднъж излязла от контрол, разрушителната страст няма защо да се превърне в съзидателна сила. Ако аз не съграждам себе си, а разрушавам другия, то историята се движи не напред, а назад .

Може би най-силната хуманитарна критика на утопизма срещаме у Достоевски. Е добре, ще построим Кристалния дворец, разсъждава странният герой в „Записки от подземието“ в задочен спор с Чернишевски, но какво ще правим после? Животът ще бъде сведен до най-добрата възможна формула, човекът ще стане клавиш, винтче на обективните закони. Ами ако изведнъж ми се прииска да се изплезя на този дворец или да му покажа кукиш? Не, героят не иска такова нещо, нито го одобрява — просто съществува и тази възможност : да му се прииска нещо неразумно, „неблагодарно“. Може ли да знае той какво ще му се прииска? Трябва ли да знае? Ето в какво се състои работата: човекът не може да бъде притежаван — нито от някаква политическа или теоретическа сила, нито дори от самия себе си. Човекът е жив, той става миг след миг. Да се предопредели веднъж завинаги какъв що бъде той, как ще живее, какво ще иска — това означава човекът да се убие. Човекът е възможност, той е свободен дори от себе си, той се самотрансцедира .