Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

— Да не сте роднина на Киплинговия Малвъни? — запита Морс.

— He, сър! Но въпросът си го бива — а и образованието също си го бива!

Морс изложи необичайната си, нелепа, егоистична мисия и веднага спечели Малвъни. Разбира се, нямаше никакъв шанс да се получи разрешение за ексхумация, но може би на Морс щеше да му е интересно да научи как става разкопаването на гробове в Републиката? Никой не може да разкопава гробове в понеделник, и то поради съвършено сериозни причини, които Малвъни бе забравил; във всеки случай днес не беше понеделник, нали? И ако все пак се случеше някой гроб да бъде разкопан в понеделник, то това трябваше да стане винаги — винаги, cop! — сутринта или поне предишната вечер. Също така имаше и нещо важно по отношение на вилите и лопатите: поставени върху гроба, те трябваше да образуват светия кръст по причини, които естествено бе излишно да се обясняват на образован човек като Морс. И най-сетне обичаят винаги изискваше най-близкият опечален да предвиди малко ирландско уиски за другите членове от съкрушеното семейство; и за гробарите също, разбира се, които трябваше да ровят лепкавата, буцеста пръст.

— Таа работа със земята винаги те кара да ожаднееш, cop!

И така Морс, най-близкият Опечален, излезе на главната (единствена) улица и купи три бутилки ирландско малцово уиски. Бе постигнато споразумение и Морс разбираше, че каквито и да са проблемите, свързани с уравнението Донаван — Франкс, лявата страна щеше да бъде решена (ако въобще можеше да се реши) благодарение на отзивчивостта и (неофициалното) съдействие на ирландската „Гарда“.

Във въображението си Морс си бе представял редица прожектори, осветяващи ясно очертания гроб е издигнати в непосредствена близост прегради, с отряд полицаи, които да държат настрани тълпата, и фоторепортери, нагласяващи телескопичните си обективи спрямо обекта. Часът? Би следвало да е пет и тридесет сутринта — обичайното време за ексхумация. И трябваше да цари напрегнато очакване.

Но не било писано да стане така.

Морс и Малвъни заедно лесно определиха местонахождението на последното убежище на най-великия човек на света. Всичко на всичко трябва да имаше около триста-четиристотин гроба в заграденото със стени гробище на склона на хълма. Половин дузина великолепни скулптури на ангели и мадони бдяха тук-там над неколцина бивши сановници, а няколко големи келтски кръста бележеха други гробове. Но преобладаващото мнозинство от мъртъвци лежаха тук без почести под занемарени, по-сиромашки на вид паметни плочи. Този на Донаван беше от последните — невзрачен, покрит с мъх и лишеи, е бели и жълтеникави петна, не по-висок от шестдесет сантиметра, наклонен назад под ъгъл от двадесет градуса от вертикала. Толкова изличен от времето бе надписът върху камъка, че само общите очертания на буквите можеха да се проследят, и то без напълно изтритата средна част:

— Ето го — каза Морс победоносно. Изглеждаше като че ли името му е било Франк.

— Нека душата му почива в мир — добави Малвъни — тоест, ако е тук естествено!

Морс се ухили и съжали, че чак сега се е запознал с Малвъни.

— Как ще обясните…?

— Разкопаваме още един гроб, cop. По светло — и също без официалности!

Всичко стана много бързо. Малвъни бе заповядал на двамата мъже, натоварени със задачата, да изкопаят правилен четириъгълник на изток до единствената плоча; бяха изкопали по-малко от метър, когато една от лопатите удари на нещо, приличащо по звук на дърво и скоро се разкри, че е дървен ковчег. Когато всичката пръст бе изкопана и струпана от двете страни на продълговатия трап, Морс и Малвъни видяха обикновен капак на ковчег без завинтена на него табела е име. Дървото — дъски от бряст с дебелина около два сантиметра, с жлебове в горния край изглеждаха доста изкорубени, но в прилично състояние. Нямаше смисъл да се вади целият ковчег и Морс, проявявайки отново вродения си ужас от трупове, мълчаливо отклони честта да отмести капака.

Малвъни, стъпил непохватно от двете страни на дупката, целите му обувки полепнали с кал, се наведе и дръпна горния край на капака, който лесно подаде. Очевидно металните винтове отдавна се бяха разпаднали. Докато дъската бавно се отместваше Малвъни видя, както междувпрочем и Морс, че от вътрешната страна на капака висеше белезникав мъх, а и в самия ковчег покрова, или това, което бе служило за покривало, бе обвито със същия пълзящ бял мъх.

По краищата на дъното на ковчега ясно се виждаше настилка от кафеникави влажни дървени стърготини, които изглеждаха толкова пресни сякаш лежащото върху тях тяло бе погребано предния ден. Но какво тяло?