Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

Мина покрай самия „Дъдли Корт“, където имаше коледна елха, украсена със светещи вече червени, зелени и жълти крушки; после стигна до сградата на Консервативната асоциация на Северен Оксфорд, в която никога не бе стъпвал (и никога нямаше да стъпи) кракът му; покрай църквата на спиритуалистите, в която никога (досега) не бе стъпвал; покрай прихлупената сграда на седалището на Женския институт, в който веднъж бе говорил за достойнствата на проекта за квартален доброволен отряд; и най-сетне, като зави наляво, стигна до Саут Парейд, точно срещу пощата, в която влизаше веднъж в годината, за да плати пътния данък за „Ланчия“-та. Но докато вървеше покрай старите познати сгради, умът му бе далече и вече бе взел едно твърдо решение. Ако единият от заподозрените му се бе измъкнал, той ще отиде да търси другия! Нуждаеше се от почивка. В такъв случай щеше да иде на почивка.

Точно на отсрещната страна на улицата имаше туристическа агенция, а момичето, което седеше на първото бюро вдясно, се усмихна лъчезарно.

— Какво обичате, сър?

— Бих искал — (Морс седна) — бих искал да направя резервация за почивка с кола в Ирландия — в Републиката имам предвид.

По-късно същия ден Морс се отби в института по патология „Уилям Дън“ на Саут Паркс Роуд.

— Я ги разгледай, моля те!

Като се въздържа от какъвто и да било циничен коментар, Макс погледна със съмнение над очилата си.

— Макс! Искам само да зная…

— …дали са купени в магазина M&S или в Литълудс?

— Скъсаното, Макс — скъсаното.

— Скъсано? Кое скъсано? — Макс повдигна гащите с известна погнуса и ги разгледа (както се стори на Морс) неособено задълбочено.

— Няма скъсано, Морс. Ни най-малка следа от каквито и да било неправилни разтегляния на нишките на тъканта — американ е, между другото, нали?

— Мисля, че да.

— Е, нямаме нужда от микроскоп, за да установим, че това е разрез: точен, прав, отчетлив разрез, разбираш ли?

— С нож?

— С какво, по дяволите, се реже?

— С нож за сирене? С ножи…?

— Чудно нещо е човешкото въображение, Морс!

Също така беше чудно, че Морс получи такъв недвусмислен отговор на един от въпросите си; всъщност първият такъв отговор в цялото им дълго и сравнително дружелюбно познанство.

Инспектор Малвъни го забеляза да паркира колата си на мястото на паркинга, отделено за посетители. Когато малкият полицейски участък бе превърнат преди десет години от самостоятелна къща в някакво местно подобие на предотвратяващо престъпленията Главно управление, ирландските сили за сигурност „Гарда“ бяха намерили за подходящо четиричленното поделение да бъде оглавено от инспектор.

Сега, в ретроспекция, изглеждаше като че ли бяха малко попрекалили. С население от около хиляда жители Килкернан редовно получаваше своя дял от спречквания и сбивания пред една или няколко от четиринадесетте кръчми, но досега малката община бе успяла да избегне всякакво въвличане в международната контрабанда или индустриалния шпионаж. Тук дори пътните произшествия бяха рядкост, въпреки че това по-скоро се дължеше на сравнително малкия брой коли, отколкото на трезвеността на техните водачи. Туристи, естествено, имаше — особено през лятото, но дори и те с техните „Ровер“-и и „БМВ“-та много по-често спираха да снимат някое магаре, отколкото да създават опасности за случайно минаващия пияница.

Малвъни разбра, че човекът, паркиращ своята „Ланчия“ в единственото (освен неговото) място на паркинга, бе английският полицай, който се бе обадил предния ден да помоли за съдействие при установяване местонахождението на някакво гробище (по причини, които засега не бе изложил) и смяташе, че вероятно то е гробището, гледащо към Бретнабой Бей — единственото място за покойници, отбелязано на местната карта. Малвъни бе в състояние да увери главния инспектор Морс (това беше неговият чин), че действително това е гробището, разположено на склона на един хълм на запад от градчето: местните покойници обикновено биваха погребвани там, както твърдеше Малвъни — поради липса на друга възможност за последно жилище.

От прозореца на долния етаж Малвъни наблюдаваше Морс с известно любопитство. Не всеки ден (дори не всяка седмица или месец) се установяваше контакт между британската полиция и „Гарда“-та, а мъжът, който се приближаваше към главния (единствен) вход, изглеждаше интересен екземпляр: около петдесет и пет годишен, с вече окапваща прошарена коса, малко понапълнял и по него можеха да се различат вероятно, както Малвъни се надяваше, издайническите следи, оставени от алкохола у хора, които доста го обичаха. Малвъни не бе разочарован от човека, въведен в главния му (единствен) кабинет.