Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

След като Луис си отиде, Морс се обади по телефона.

— Какъв е бил средният ръст на жените през XIX век?

— През коя част на XIX век, Морс?

— Да речем, в средата.

— Интересен въпрос!

— Е?

— Предполагам, че е варирал.

— Е, хайде де!

— Оскъдна храна, липса на протеини — поради всички тия неща повечето не са били много едри. Вероятно не по-едри от жертвите на Изкормвача през 1880-те: метър и четиридесет и седем, метър и петдесет, метър и петдесет и два — нещо такова; е, горе-долу такива са били ония мили дами. Освен една — Страйд, нали така се казваше? Да, Лиз Страйд. Викали й „Дългата Лиз“ — била много по-висока от всички други жени в изправителния дом. Слушаш ли ме, Морс?

— Колко висока е била тя — „Дългата Лиз“?

— Не знам.

— Можеш ли да провериш?

— Какво, сега?

— И да ми позвъниш?

— По дяволите!

— Благодаря.

Морс бе изслушал три минути от любовния дует от първо действие на Die Walkure, когато телефонът иззвъня.

— Морс? Метър и шестдесет и един. Морс подсвирна.

— Моля?

— Благодаря, Макс! Между другото, в лабораторията ли си целия ден утре? Искам да донеса да ти покажа нещо.

Значи „Дребничката“ малка фигурка е била един сантиметър по-висока от „Дългата Лиз“ Страйд! И обувките й, както Луис бе установил, бяха приблизително № 37-38! Добре, добре! Всъщност вече всички ново-изровени факти (въпреки, че това вероятно не беше le mot juste 11 11 (Фр) — Точната дума (бел. ред.) ) подкрепяха смелата хипотеза на Морс. Но колкото и това да го вбесяваше, изглежда нямаше никаква възможност да се установи истината. Във всеки случай, не и истината за Джоана Франкс.

Съобщението от застрахователната компания беше третото и последно известие да внесе сумата за предишния месец и първото нещо, което Морс направи на следващата сутрин, бе да напише чек с приложено към него кратко писмо, в което поднасяше своите извинения. Той не разбираше много от пари, но преди около десетина години бе счел за предвидливо (както се оказа, и благоразумно) да внася ежемесечно 55 лири и да получи сумата от 12 000 лири с лихвите при навършването на шестдесет години — възраст, която все по-застрашително се приближаваше. Никога не бе помислял какво ще стане, ако почине, преди да му излезе застраховката. Нямаше причини за безпокойство: засега не го притискаха парични затруднения, не издържаше никого, имаше добра заплата и ипотека, която изтичаше след две години. Да, той знаеше, че в сравнение с огромното мнозинство от хората бе имал изключителен късмет. Все пак може би трябваше да помисли за завещанието си…

По някакво съвпадение предния ден бе говорил с Луис за застраховки и (той си призна пред себе си) доста неща бе посъчинил, докато му бе обяснявал как стоят работите. Но не беше напълно невероятно предположението му, нали? Тия измами със застраховките? Внимателно отдели първия материал, който Кристин му бе донесла в болницата „Джон Радклиф 2“, и отново прегледа фактите и цифрите на застрахователната компания „Нотингамшър и Мидланд“ за 1859 година:

Джоана е била родена през 1821 година, значи е била на 38 години през 1859. Ако се е застраховала една-две години по-рано, това значи: навършени години на идущия рожден ден 36, годишна вноска 3 лири, осем шилинга и девет пенса. По-малко от седем лири, да речем, за крайна печалба от 100 лири. Никак не беше зле. И ако Донаван вече бе сложил в джоба си подобна сума…

Морс излезе от апартамента си в средата на предиобеда (първото излизане след завръщането му) и пусна единственото си писмо. Не срещна нито един познат, като свърна надясно по „Бенбъри роуд“ и после отново надясно в „Скуичи лейн“; тръгна по втората пряка вляво, току покрай евангелистката църква (сега превърната в малка група жилища) и продължи по „Мидъл уей“. Беше мрачно, влажно утро и орляк врани (вероятно объркали часа) грачеха в дърветата вдясно от него. После-мина покрай основното училище „Бишъп Кърк“ и привлекателните редици къщи от двете страни на улицата с еркерните си прозорци с колони — и от лявата му страна, ето го: „Дъдли Корт“ — блок, построен от тухли с цвят на канела на мястото на старото гробище в енорията Самъртаун. Правоъгълната морава около 50 на 25 метра се простираше зад ниска около 45 сантиметра стена, която Морс прекрачи и влезе в тревната площ, засадена с тисови дървета и храсти, отрупани с някакви червеникави плодове. Веднага вляво площта се заграждаше от задните помещения на светски клуб; покрай тая стена, под пълзящите клони на зимния жасмин той можа да различи, покрити с влажни брезови листа едва подаващите се останки от четири-пет стари надгробни плочи, отчупени при основата, които наподобяваха нащърбени зъби, едва подаващи се от венците. Очевидно всяко по-дълбоко разкопаване, за да се извадят изцяло тия плочи, е било осуетено от близостта до стената. Но всички останали бяха изкопани, може би още преди няколко години — и без съмнение надлежно описани в някоя прашна папка с книжа на лавиците на местната епархиална служба. Е, Морс поне можеше да погледне в очите простия факт: никакво доказателство за тленните останки нямаше да излезе наяве от тия хубави морави. Никакво! И все пак щеше да е добре да знае къде надгробната плоча бе бележила последното убежище на „тленните останки“ (както се бе изразил полковникът) на Джоана Франкс. Или чиито и да бяха те.