Питер Джеймс: Мъртва като теб

Четвъртък, 25 декември

Всички правим грешки, постоянно. Повечето са съвсем банални, като да забравим да върнем обаждане, да пуснем монета в паркингметъра или да купим мляко от супермаркета. Но понякога — за щастие много рядко — правим големи грешки.

Грешки, които могат да ни струват живота.

Грешки като тази, която Рейчъл Райън направи.

И тя имаше много време да мисли за нея.

Ако… не беше пила толкова. Ако… не беше толкова ужасно студено. Ако… не беше заваляло. Ако… нямаше опашка от стотина също толкова пияни гуляйджии на стоянката за таксита на „Ист Стрийт“ в Брайтън в два сутринта след Бъдни вечер, или по-скоро в коледната утрин. Ако… апартаментът ѝ не беше относително близо, не като жилището на също толкова пияните Трейси и Джейд, което беше в другия край на града.

Ако… беше послушала Трейси и Джейд да не е такава глупачка, че има много таксита и няма да се наложи да чакат дълго.

Цялото му тяло се скова от вълнение. След два часа наблюдение най-накрая жената, която чакаше, се появи на ъгъла. Вървеше пеша и беше сама. Идеално!

Беше облечена с минипола и бе наметнала раменете си с шал. Вървеше малко нестабилно, може би беше пияна или пък заради високите токчета. Имаше хубави крака. Но той гледаше обувките ѝ. Точно негов тип. С високи токчета и каишки на глезените. Обичаше каишки на глезените. Когато тя се приближи и попадна под натриевия блясък на уличните лампи, той видя през бинокъла, през задното стъкло на колата, че обувките ѝ са лъснати, както се надяваше.

Много секси обувки!

Тя беше невероятна жена!

Господи, беше доволна, че тръгна пеша! Каква опашка само! А и всяко такси, което минаваше, беше заето. Като усещаше свежия, повяван от вятъра ръмеж по лицето си, Рейчъл крачеше несигурно покрай магазините по Сейнт Джеймс Стрийт, покрай Роял Съсекс Кънтри Хоспитал, после зави надясно към Пастън Плейс, където вятърът се засили и развя дългата ѝ кестенява коса около лицето ѝ. Рейчъл тръгна към крайбрежната улица, после зави вляво към нейната улица с викторианските еднотипни къщи, където вятърът и дъждът сътвориха още по-голям хаос с прическата ѝ. Не че вече ѝ пукаше, не и тази нощ. Някъде в далечината се чу вой на сирена, линейка или полицейска кола.

Тя подмина малка кола със замъглени прозорци. През тях забеляза силует на натискаща се двойка и почувства пробождане на тъга и внезапен копнеж по Лиъм, когото беше зарязала преди почти шест месеца. Копелето се оказа невярно. Добре де, беше я молил за прошка, но тя знаеше, че той ще кривне отново и отново — просто си беше такъв. Така или иначе ѝ липсваше вече много време и тя се чудеше къде ли е сега. Какво ли прави тази нощ. С кого е. Със сигурност беше с момиче.

А тя беше сама.

С Трейси и Джейд. Трите самотници, както на шега се наричаха. Но имаше и истина в тази шега, от която болеше. След две години и половина връзка с мъжа, за когото бе смятала, че ще се омъжи, сега ѝ беше трудно да е отново сама. Особено на Коледа, с всичките спомени.

Господи, годината беше ужасна. През август умря принцеса Даяна. А нейният собствен живот се беше разпаднал.

Тя си погледна часовника. Беше 2,35. Извади мобилния си от чантата и звънна на Джейд. Джейд каза, че още чака на опашката за такси. Рейчъл отвърна, че вече е почти у дома. Пожела ѝ Весела Коледа. Заръча ѝ да пожелае същото на Трейси и обеща да се видят на Нова година.

— Да се надяваме, че Дядо Коледа ще е добър към теб, Рейч! — каза Джейд. — Поръчах му да не забравя батериите, ако ти донесе вибратор!

Тя чу как Трейси се кикоти.

— Майната ти! — отвърна с крива усмивка.

После пъхна телефона в чантата си и продължи, олюлявайки се. Почти щеше да полети напред, когато токчето на едната от невероятно скъпите обувки „Курт Гайгер“, които беше купила на разпродажба миналата седмица, се заклещи между две павета. Зачуди се за миг дали да не свали обувките, но вече почти беше стигнала у дома. Затова продължи така.

Разходката и дъждът я бяха отрезвили донякъде, но все още беше твърде пияна и твърде превъзбудена, за да ѝ се стори странно, че почти в три сутринта в коледната утрин един мъж с бейзболна шапка се опитва да издърпа хладилник от микробус малко по-надолу по улицата.

Почти го беше измъкнал, когато тя наближи. Явно с мъка се бореше с голямата тежест и внезапно извика от болка.