Питер Джеймс - Мъртва като теб

Четвъртък, 1 януари

Днес беше първият ден от новата година. И имаше прилив!

Мад много обичаше прилива. Усещаше го, защото усещаше как домът му се движи, издига се, леко се поклаща. Домът му беше корабче за превоз на въглища „Тома Новопризовани“, боядисано в синьо и бяло. Той не знаеше защо лодката е получила това име, тя беше собственост на жена, наречена Джо, която беше медицинска сестра, и на съпруга ѝ Хоуърд, който беше дърводелец. Мад ги беше откарал до дома им една нощ с таксито и те бяха много мили с него. Впоследствие станаха най-добри приятели. Той обожаваше лодката, обичаше да стои на нея и да помага на Джо с боядисването, лакирането или в почистването ѝ.

И тогава един ден те му казаха, че за известно време отиват да живеят в Гоа в Индия, не знаят за колко дълго. Мад беше разстроен, че губи приятелите си и посещенията си на лодката. Но те му казаха, че искат някой да се грижи за нея и за котката им.

Мад живееше тук вече от две години. Точно преди Коледа те му се обадиха и му казаха, че ще останат поне още една година.

Което означаваше, че той може да остане тук още една година, най-малко, и това го правеше много щастлив. Имаше награда от последната нощ, нов чифт обувки, което също го правеше много щастлив…

Червени кожени обувки. Красиво извити, с шест каишки, катарама и петнайсетсантиметрови тънки токчета.

Те лежаха на пода до неговата койка. Беше научил няколко моряшки термина. Койката всъщност беше легло, но на кораб се наричаше „койка“. Също както тоалетната не се нарича „тоалетна“, а „галюн“.

Той можеше да се ориентира оттук до всяко пристанище в Обединеното кралство — беше запомнил всички адмиралтейски карти. Само дето лодката нямаше двигател. Искаше един ден да си има своя лодка, с двигател, и тогава щеше да плава до всички онези места, които пазеше в главата си. Аха.

Босун навря нос в ръката му, която висеше от койката. Босун, голям, дебнещ, червеникавокафяв котарак, беше шефът тук. Истинският господар на лодката. Мад знаеше, че котката го възприема като слуга. Нямаше нищо против. Котката никога нямаше да се вмъкне в таксито му.

Миризмата на скъпи нови кожени обувки изпълваше ноздрите му. О, да! Рай! Да се събуди с чифт нови обувки.

И то при прилив!

Това му беше най-хубавото на живота на вода. Никога не чуваш стъпки. Мад се беше опитал да живее в града, но това не беше за него. Не можеше да свикне с хипнотизиращия звук от всички онези обувки, които потракваха навсякъде около него, докато се опитваше да заспи. Тук нямаше обувки, не и в мочурищата по река Адур при Шорхам Бийч. Само плисъкът на вода и тишината на тинестия бряг. Писъкът на чайките. Понякога ревът на осеммесечното бебе от съседната лодка.

Дано един ден бебето паднеше в тинята и се удавеше.

Но засега Мад очакваше новия ден. Да стане от леглото. Да разгледа новите си обувки. После да ги каталогизира. След това вероятно да разгледа колекцията си, която държеше на тайни места, които бе открил на лодката. Там, сред останалите неща, държеше и колекцията си от схеми на електрически вериги. После щеше да отиде в малката каюта горе на носа и да прекара известно време онлайн на лаптопа.

Какъв по-добър начин да започнеш новата година?

Но първо трябваше да си спомни да нахрани котката.

Но преди да направи това трябваше да си измие зъбите.

А преди това трябваше да иде до „галюна“.

После трябваше да направи всички проверки на лодката, да ги отметне в списъка, който собствениците му бяха дали. Първа в него беше проверката на въдиците. После трябваше да провери за течове. Течовете бяха лошо нещо. После трябваше да провери въжетата за привързване към пристана. Списъкът беше дълъг и следването му го караше да се чувства добре. Хубаво беше да е полезен.

Мистър Радж Бибдун, собственикът на таксито, имаше нужда от него.

Медицинската сестра и дърводелецът, които притежаваха дома му, също имаха нужда от него.

Котката имаше нужда от него.

И тази сутрин той имаше нов чифт обувки!

Това беше добро начало на новата година.

Аха.

Четвъртък, 1 януари

Карло Диомей беше изморен. А когато беше изморен, се чувстваше унил, както сега. Не харесваше тези дълги, влажни английски зими. Липсваше му хапливият сух студ на родния Курмайор високо в Италианските Алпи. Липсваха му снегът през зимата и слънцето през лятото. Липсваше му възможността да се качи на ските в почивния си ден и да прекара няколко скъпоценни часа сам, далеч от неделните тълпи по оживените писти, да оставя тихи следи по онези части от планината, които само той и малцина местни водачи знаеха.