Питер Джеймс - Мъртва като теб

Оставаше му само още една година от договора и се надяваше тогава да се върне в планината и с малко късмет към управляването на хотел там, отново сред приятелите си.

Но засега парите тук бяха добри и опитът му в този прочут хотел щеше да му даде голям тласък в кариерата. Но, по дяволите, що за противно начало на новата година беше това!

Като заместник-управител на хотел „Брайтън Метропол“, обикновено работеше дневна смяна, което му позволяваше да прекарва прекрасни вечери у дома, в наетия апартамент с изглед към морето, заедно със съпругата си и децата — двегодишния му син и четиригодишната му дъщеря. Но вчера, точно на Нова година, нощният управител не дойде на работа заради грип и той трябваше да се върне и да поеме смяната, само е два часа почивка, в които хукна до дома, сложи децата да спят, чукна се с чаша минерална вода с жена си по случай новата година, вместо с чаша шампанско през нощта, както бяха планирани, и се върна да надзирава новогодишните празненства, които хотелът беше приютил.

Сега течеше осемнайсетият час от дежурството му и той беше изтощен. След половин час щеше да предаде смяната на своя заместник и най-сетне да си иде у дома, и да празнува, като изпуши така жадуваната цигара, после да се свлече в леглото и да потъне в сън, от който така отчаяно се нуждаеше.

В малкия му тесен офис зад стената на рецепцията иззвъня телефон.

— Карло — отговори той.

Беше Даниела де Роса, шефката на камериерките, италианка, от Милано. Една камериерка била загрижена за стая 547. Беше 12,30, половин час след времето за напускане на стаята, а на вратата още висяла табелка с надпис „Не ме безпокойте“. Камериерката почукала няколко пъти, но не получила отговор, после се обадила по телефона в стаята.

Той се прозя. Вероятно някой си отспиваше след нощното прекаляване. Щастливци. Затрака по клавиатурата, за да провери кой е наел стаята. Госпожа Марша Морис. Набра номера на стаята и се заслуша в сигнала, нямаше отговор. После се обади на Даниела де Роса.

— Добре — каза изморено, — идвам.

След пет минути излезе от асансьора на петия етаж и тръгна по коридора, към управителката на камериерките, която стоеше пред стаята. Почука силно по вратата. Никой не отговори. Почука отново. Зачака. После използва своя ключ, отвори бавно вратата и пристъпи в стаята.

— Здравейте! — каза той тихо.

Тежките завеси още бяха спуснати, но в полумрака успя да различи, че на леглото има човек.

— Здравейте! — каза той отново. — Добро утро!

Долови някакво съвсем слабо движение на леглото.

— Добро утро, госпожо Морис. Ехо! Честита Нова година!

Не получи отговор. Само още едно леко движение.

Затърси по стената ключа за осветлението и го натисна. Няколко лампи светнаха едновременно. И разкриха слаба гола жена с големи гърди, дълга червена коса и гъст триъгълник кафяви косми между краката. Беше разпъната на леглото. Ръцете и краката ѝ бяха разперени и завързани с бели въжета. Когато се приближи, с все по-нарастващо неудобство, той разбра защо тя не може да издаде нито звук — част от кърпа за лице се подаваше от двете страни на тиксото, с което беше залепена устата ѝ.

— О, господи! — изпищя управителката на камериерките.

Карло Диомей се втурна към леглото, като измореният му ум се опитваше да схване онова, което виждаха очите му, и не успяваше съвсем. Да не би да беше някаква странна сексигра? Може би съпругът ѝ или приятелят ѝ, или който и да е, се спотайваше в банята? Жената го гледаше с отчаяние.

Той хукна към банята и отвори рязко вратата, но вътре нямаше никого. Беше виждал странни неща в хотелски стаи и се беше справял с няколко странни истории, но сега, за първи път в кариерата си, не знаеше какво да направи. Дали не бяха прекъснали някаква извратена сексуална игра? Или пък ставаше нещо друго?

Жената го гледаше изплашено. Той се смути, когато сведе поглед към голото ѝ тяло. Преодоля притеснението си и се опита да махне тиксото, но когато дръпна лекичко, жената разтресе яростно глава. Явно я болеше. Но той трябваше да го махне, беше сигурен в това. Трябваше да говори с нея. Затова го отлепи от кожата ѝ възможно най-внимателно и извади кърпата от устата ѝ.

Жената веднага започна да плаче и да говори неразбираемо.

Четвъртък, 1 януари

Рой Грейс си мислеше, че отдавна не се е чувствал толкова добре в първия ден от новата година. Доколкото можеше да си спомни, освен когато беше на дежурство, новата година винаги започваше с ослепяващо главоболие и всепоглъщащо усещане за обреченост, което винаги придружаваше неговите махмурлуци.